Георги Марковски - „Айвънхоу“ и неговият автор

Това е едната страна на нещата, предадена силно и правдиво в романа на Уолтър Скот. Но нещата имат и друга страна: Ричард Лъвското сърце — фактически изместен от брат си принц Джон в отсъствието му по време на кръстоносните походи — се стреми да отслаби властта на феодалите и да централизира кралската власт, като за целта си се опира на дребните благородници и подтиснатото население. Това е положителен исторически процес, който ще засили страната, и тъкмо него добре е разбрал и изобразил Уолтър Скот, нещата съвсем не опират о заблудата за „добрия крал“, както понякога се мъчат да го изкарат догматичните изследователи на творчеството му. И никак не е случайно, че главните герои са разделени на три групи защитници на съществуващото положение на почти независимо положение на феодалите (принц Джон, Брайън де Боа Жилбер, Реджиналд Фрон де Бьоф, Филип де Малвоазен, абат Еймър); защитници на правата на англосаксонците (Седрик Саксонеца, Ателстън); защитници на кралската власт (Ричард Лъвското сърце, Уилфред Айвънхоу, Робин Худ, отец Тък, Гърт, Уомба). Нито пък е случайно, че главен герой е Уилфред Айвънхоу, дал името и на романа. Съществува мнението, че Уолтър Скот и тук — както на други места — просто не е сполучил докрай с образа, или че е сбъркал като е назовал романа с неговото име. Според мене истината е друга: Уолтър Скот посредством акцента върху Уилфред Айвънхоу прави своя избор, подчертава позицията си към изобразения исторически процес на отслабване на феодалната власт и укрепването на държавата, там нарежда и най-симпатичните герои на романа, почти всичките представители и олицетворение на народа. Очевидно е предразположението му към героите му от англосаксонската линия, но той не си прави никакви илюзии, а към Ателстън — действителният законен англосаксонски престолонаследник — се отнася направо с хумор. Начинът, по който са представени норманските рицари и феодали, просто не се нуждае от коментар.

Би било несправедливо, ако след като отдадохме дължимото на Уолтър Скот историка, пренебрегнем Уолтър Скот художника. „Айвънхоу“ фокусира възможностите му и в единия, и в другия смисъл. Благодарение на продължителните занимания с народното творчество и на задълбоченото познаване на научните източници, читателят вижда живото описание на една отминала епоха. Много неща в романа са взети направо от английските народни балади: срещата на волния монах Тък и Ричард Лъвското сърце в горските пущинаци, срещата на Робин Худ с краля, или моментът, когато Робин Худ убива със стрелата си летящата гъска, за да отскубне перо за абат Еймър, та да напише писмо на Брайън де Боа Жилбер. Понякога са упреквали автора в неумение да изгради психологически образите си, например в разрешаването на класическия любовен триъгълник Уилфред—Роуина—Ребека. Уилям Текерей публикува пародийната си повест „Ребека и Роуина“ (1849), в която подир скучен брак с Роуина, Уилфред я напуска и подир дълги приключения намира Ребека, за да се ожени за нея. Уолтър Скот вече е бил покойник и не е имал възможност да се защити, но от предговора му към романа, писан през 1830 година, се вижда, че става въпрос за възгледи, а не за умение: „… Независимо от това, че предразсъдъците на онази епоха биха направили подобен брак почти невъзможен, авторът би могъл мимоходом да отбележи и следното — той смята, че един тъй добродетелен и възвишен образ по-скоро ще загуби от благородството си, ако се опитаме да възнаградим добродетелите му със земно благополучие. Не такава награда отрежда провидението за страдащата добродетел. Опасно и съдбоносно е да се учат младите хора, най-страстните читатели на романи, че честните постъпки и принципи са естествено свързани със задоволяването на нашите страсти или постигането на желанията ни, че това е именно награда за добродетелта… Един поглед към широката картина на живота ще ни покаже, че себеотрицанието и пожертването на любовта в името на дълга рядко биват възнаграждавани по този начин и че вътрешното съзнание за благородно изпълнен дълг е много по-подходяща награда, тъй като ражда онова душевно спокойствие, което светът нито може да ни даде, нито може да ни отнеме.“

Подир „Айвънхоу“ Уолтър Скот пише и публикува нова върволица романи: „Манастирът“ (1820), „Абатът“ (1820), „Кенилуърт“ (1821), „Пивермл Пик“ (1822), „Куентин Дъруърд“ (1823), „Талисманът“ (1825), „Уъдстън“ (1826), „Пертската красавица“ (1829), „Граф Роберт Парижки“ (1832). Нито един от тях — може би с изключение на „Куентин Дъруърд“ — не постига силата на „Айвънхоу“.