Георги Марковски: „Айвънхоу“ и неговият автор

И така, в един прекрасен ден, „в 1814 година Уолтър Скот“ — както твърдят биографите му — „случайно попаднал на откъс от ръкопис, над който работел още през 1805 година. Това бил опит за прозаично произведение, началото на роман, някога жестоко разкритикуван от един приятел. Ръкописът бил забравен…“ Само след три седмици романът бил завършен. Заглавието му е „Уейвърли“, бил издаден анонимно, пожънал сензационен успех. До края на живота си всяка година ще издава по един роман (понякога и два), не всички от тях ще бъдат равностойни, но всички ще носят печата на огромната му дарба да сплавява историческите събития с личните съдби. Ето какво изповядва в дневника си Уолтър Скот за начина си на работа: „Нямам ни най-малка представа как ще докарам нещата до развръзката и се намирам тъкмо в положението, в каквото ми се е случвало да попадам по-рано, когато се скитах из непознати места. Аз винаги гледах да вървя по най-живописния път и в края на краищата дойдох до убеждението, че той биваше и най-краткият, или поне така ми се струваше. Същото е и с писателската ми работа. Никога не мога да си съставя предварителен план, ако пък успея, не мога да го следвам. По време на самия творчески процес някои пасажи набъбваха, други се съкращаваха или въобще изчезваха, героите ту изпъкваха, ту отстъпваха на заден план, никак не се съобразяваха с предварително отреденото им място, а действаха според успеха (или неуспеха), с който им се удаваше да ги опиша. Стремя се единствено към едно: да направя привлекателно това, което описвам в момента, всичко останало предоставям на волята на съдбата. Да сложиш всичко в ръцете на съдбата, разбира се, е опасен метод — съгласен съм — но да променя нещата е извън моята власт.“

Дали наистина е работил тъкмо така, или в признанието му има някаква доза позиране, за да изглеждат нещата по-интересни; (което не му е било съвсем чуждо, нали дълго време подписва романите си като „автор на Уейвърли“), ние не знаем, но самите романи са цяла върволица: „Гай Манеринг“ (1815), „Антиквар“ (1816), „Пуритани“ (1816), „Роб Рой“ (1818), „Единбургската тъмница“ (1818), „Ламермурската невяста“ (1819), „Легенда за Мънтроуз“ (1819). Идва редът на неговия шедьовър „Айвънхоу“.

За да се ориентираме в събитията и процесите, изобразени в „Айвънхоу“, както и в подхода и методологията на Уолтър Скот, налага се да направим кратка историческа справка. И Англия, и Франция през XI век са раздробени на феодални владения, често пъти по-големи и по-силни от кралските. Така например във Франция графствата и херцогствата Фландрия, Аквитания, Тулузкото графство, Шампан, Бургундия, Бретан, Анжу и Нормандия били далеч по-значителни от кралския домен. В случая ни интересува Нормандия, която се намирала на Ламанш, в съседство с Англия. Графството било основано от нормани през X век, които напълно се слели с местното население. Вилхелм Нормански решил да се възползува от раздорите между английските феодали и да завладее страната. През 1066 година той слязъл на бреговете на южна Англия с многобройна войска от рицари, бедни селяни, авантюристи, търсачи на лесна плячка. Сражението станало при Хейстингз, норманите победили, а херцогът получил прозвището Вилхелм Завоевателя. Какви са последиците от тая победа? „Последиците от завладяването на Англия от норманския херцог Вилхелм — пише в първите страници на «Айвънхоу» Уолтър Скот — увеличиха тиранията на благородниците и страданията на по-низшите слоеве… След битката при Хейстингз властта бе изцяло в ръцете на норманските благородници и както ни? учи историята, те не знаеха мярка в използуването й… Малък беше броят на тези, които все още притежаваха земя в страната на дедите си, макар и като земевладелци от втори или дори от по-долен ранг… Но необходимостта от сношения между господарите на земята и угнетените низши създания, които я обработваха, постепенно породи един диалект, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените…“ В края на XII век — четири поколения подир битката при Хейстингз — по времето на Ричард Лъвското сърце, крал на Англия от 1189 до 1199 година, ето как изглежда обстановката, живописно характеризирана от един от героите на романа: „Малко ни е останало освен въздуха, който дишаме, па и него, изглежда, са ни оставили след много колебания, и то само за да можем да вършим всичко, което ни трупат на гърба. Най-хубавата и тлъста храна е за техните трапези; най-хубавите жени — за техните легла; най-добрите ни и храбри синове стават войници на чуждите господари и оставят костите си да се белеят по далечни земи. Тук остават малцина, които желаят или имат сила да защитят злочестия саксонец.“