Миле Марковски - Акула с ветрило

Китът, седнал на шейната, приличаше на черен гранит.

Акулата беше нетърпелива и с големи мъки спираше игривата шейна да не тръгне.

Подадох знак и се спуснахме надолу.

Делфинът с бързи и красиви движения ни изпреварваше. После изоставаше. След малко пак отиваше напред.

От малката горичка ни обстрелваха със снежни топки.

Сигурно бяха децата от нашия квартал.

— Това е за „добре дошли“ — обясних.

— Прекрасен обичай! — обадиха се морските обитатели.

Шейните летяха по улица „Шейнарна“.

И както хвърчахме, догони ни старата топола от нашия двор. Седеше в шейна, която едва се виждаше.

На минаване ми каза:

— Рамче, чакам ви!

А птиците, кацнали в клоните й, повториха:

— И ние! И ние!

Щом ни очакват, трябва да отидем.

И както ви е известно — пристигнахме.

Моят град е наистина много таен — затова и така се нарича.

Старата топола вече беше на мястото си — пред входа. Тя дълбоко ни се поклони.

Зелената трева, спокойните сърни, бързите катерички, чистото небе, фонтаните с искрящи капки — всичкото това направи моите гости да се чувстват в безтегловно състояние.

В един момент акулата тихо се провикна:

— Вижте!… Там!…

Полека се примъкнахме до бялата къща със зелени прозорци.

На пейката, пред прага, седяха баба и дядо.

Но както не ви е известно, бабата не беше баба, дядото не беше дядо.

Бабата беше майката, дядото — неин син.

— Хапни си, хапни си, синко! — майката подканваше сина си.

Държеше чиния с попара и с лъжица хранеше детето, което се мръщеше.

— Не ми харесва — упорстваше дядото.

— Хапни си, синко — настояваше бабата, която нямаше повече от сто и двадесет години. Дядото, синът на бабата, разбира се, беше по-млад от майка си — не бе навършил деветдесет.

— Те са такива от малки — обясних на учудените си гости. — Спомням си, че преди деветдесет години, когато се роди сегашният дядо — също беше така. Майката тича с попарата, детето бяга…

Морските животни не можаха дума да продумат.

Изведнъж дядото подскочи. И животните подскочиха. Дядото се затича. Гостите стояха вковани.

— Не искам! Не искам! Все мляко, все мляко — крещеше синът.

Подир него вървеше майката, клатушкайки се:

— Синко, хапни си, моля ти се, синко!

Двамата се изгубиха между къщите, които си стояха съвсем безразлични към прищевките на дядото.

Още замаяни от сина и бабата, дори не забелязахме как се срещнахме с Обратния човек.

Той ходеше на ръцете си.

— Добър ден!

— Ден добър!

— Защо така вървиш? — първа се осмели да попита акулата.

— Вървиш така защо?

— Но не те ли боли главата? — попитаха медузите.

— Главата боли ли те не но…

Намесих се:

— Той е необикновен. Книгите ги чете отзад-напред. Когато ходи на кино, първо гледа края, а на края — началото. Първо завърши висше образование, след това премина в първи клас. Този навик му е останал от детството.

— Вижте само как е облечен — промълви китът.

Обратният човек се обличаше съвсем нормално:

първо кожух, над него пуловер, след пуловера — риза, над ризата — потник.

— Чудите се защо? — рече той и каза едно обратно изречение, което аз преведох:

— Защо се чудите? Щом някой може да чете книга отпред-назад, защо аз пък да не мога отзад-напред? Щом рибата върви напред, защо тогава ракът върви назад? Щом някое дете от втори преминава в трети клас, защо аз да не мога от трети да премина във втори?

Небето потъмня. Зададоха се облаци с прашки. Обтегнаха ластиците. Малки дъждовни капки тичаха към нас.

— Сега ще ги изгоним — рекох и въведох гостите в един салон, който, без да се превъзнасям, е мое лично, единствено и неповторимо изобретение. Чел съм много техническа и художествена литература и съм напълно убеден, че никой досега не е измислил такъв чуден салон.

Още като го видяха, морските животни направо се стъписаха.

Тъкачните приличаха на балерини. С плавни движения измъкваха от фонтана златисти нишки. Леко и грациозно ги прехвърляха зад себе си. Нишките се огъваха, плаваха в златиста светлина.

Подхващаха ги други тъкачки и ги поставяха в специални отвори. Оттам излизаха през комина и навън се превръщаха в слънчеви лъчи.

Небето веднага се разведри. Облаците се смаляваха и на края се превърнаха в дребни капки, които се стичаха по зелените листа.

На пръсти, омаяни, морските гости излязоха и дълго останаха безмълвни.

— В моя таен град, разбира се, по желание на жителите, винаги може да има слънце. Ръцете на тъкачните са вълшебни.