Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Тъй като най-мощната ракета в американския арсенал — ракетата-джудже Редстоун — явно не би могла да стори това, става ясно, че единствената друга технология, която би могла да свърши работата, е разработената и готова преди края на войната немска технология, за която пентагонските експерти разбират от току-що преведените документи. Най-вероятно е ставало дума за ракетния комплекс А-9/./А-12.

Двигателите на този исполин трябва да бъдат от класата на двигателите на ракетата Сатурн-V. При нея 5-те двигателя на първата степен развиват тяга от 660 тона всеки, или 3300 тона общо. Мненията между старите кримки в НАСА са, че проектите за тези двигатели са също доразработени от пленени немски чертежи, проектирани 20 години преди това в Пенемюнде за следващите поколения от немски лунни ракети.

Защо ли са си играли немците да проектират такива огромни ракети при наличието на много по-революционните антигравитационни ракетни чинии? — биха запитали много от читателите. Ако си спомним обаче за строгите изисквания за секретност в тайните общества, ще разберем например, че учените работещи върху секретните ракетни програми никога не се посвещават в тайните на още по-високо засекретените антигравитационни програми с ракетни чинии. Конструкторите на последните пък никога не се посвещават в тайните на електрогравитационните космични програми. Те пък — в тайните на междупланетните телепортационни програми. А последните — в тези на още по-фантастичните и ултра-секретни междузвездни хронокоридорни изследвания и пътешествия.

Само тези революционни постижения в областта на ракетната техника са достатъчни да запишат завинаги имената на сега никому неизвестните немски ракетни специалисти в залата на вечната слава на земната астронавтика. Но тези епохални открития са едва ли не само началото на още по-секретните немски космични програми, използвали нетрадиционни ракетни горива, на които ще се спрем набързо в следващата точка.

По-горе споменахме за успешното използване за първи път от немците в новите мощни прототипи на ракетата А-4 на авангардното ракетно гориво течен водород.

Не друго, а немското официално списание Шпигел, в интервю с генерал-майор Валтер Дорнбергер — главнокомандващия ракетния научноизследователски център в Пенемюнде през войната, съобщи за проведените в началото на петдесетте години от немски ракетни инженери в американската база в Уайт Сендз, Ню Мексико, и досега секретни експерименти със стари немски трофейни ракети Фау-2. Опити които след това естествено мълниеносно са „забравени“. В тях също се използва за гориво течен водород, но окислителят е новата революционна смес от течен кислород и течен озон. Тази ракета Фау-2 достига височина от 2400 км, или 20! пъти средната височина на обикновената „метанолова“ ракета Фау-2. Това е мощност, която май е достатъчна да изстреля еднотонната й бойна глава директно в орбита около Земята.

Немците обаче не спират до тук. В следващите прототипи на А-4 се изпробва и най-невероятното гориво, за което съм чувал някъде. Това е обикновеният хелий! Оказва се, или пък някой от техните извънземни наставници подшушва гальовно на ухото на немските конструктори, че при високи електростатични напрежения хелият губи един или няколко, електрона от външната си обвивка и гори с калоричността на малко слънце.

Предполагам, че един портативен бордови Ван-де-Граафов електростатичен генератор, задвижван от бутилка сгъстен въздух, би доставил нужните няколкостотин хиляди волта директно на горивната камера на двигателя, окачена чрез специални високоволтови изолатори към корпуса на ракетата.

Най-вероятно охладеният хелий да е наливан в резервоара на ракетата в течна фаза. Немската криофизика е най-добрата в света от началото на века насам, и производството на достатъчното му количество не би било проблем за немците, след като те вече успешно използват течния кислород и водород в тяхната ракетна техника. Височината, достигната от този прототип на А-4 е вероятно толкова секретна, че даже и повечето от немските инженери на проекта не са информирани за нея. От немски източници е известно също, че и турбореактивната Флугшайба на Белонцо, Миите и Шривер също е модифицирана да гори хелий (ТХГ-2).

Мнозина биха се съгласили, че това е повече от достатъчно като постижения, за да се изчерпи май всичко, което може да се изцеди от първите немски ракети. Не така обаче мислят обладаните от невероятна творческа треска ракетни конструктори на Третия райх. Те изведнъж осъзнават, че не са си поиграли въобще с най-интересната играчка в арсенала на ракетната техника — с хибридните ракетно-антигравитационни устройства.