Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Тази глава има за цел да левитира и издигне нашето познание за немските летящи дискове на още по-космични висини, започвайки от там, където свършихме в главата, посветена на реактивните чинии. Паралелно на това ще съпоставим наново нашите експериментални и теоретични заключения за антигравитационната физика на жироскопиращите маси, получени в първите две глави, с още по-напредналите и успешно изпробвани модели на немски летящи чинии, задвижвани с по-мощните ракетни двигатели.

Отново, както и в предишните глави, ще потърсим отговор на най-важния и същевременно най-простия въпрос на цялата тази книга, а именно как се е създавала жироскопната антигравитационна подемна сила, устремяваща нагоре в небето тези многотонни чинии, като и ракетите не могат да се устремят. По-точно, как един немски инженер би развъртял корпуса на летателния апарат, за да генерира този антигравитационен физически ефект, използвайки съществуващите през 40-те години многобройни немски конвенционални ракетни двигатели?

Основавайки се на многочислени, но редки публикации от немския печат, в тази глава ще разгледаме монтирането на различните ракетни двигатели — най-мощните и леки от съществуващите двигатели с вътрешно горене — върху жироскопиращите лещовидни корпуси на летящите дискове. Също както и в 3-та и 4-та глави, ние веднага ще открием неизбежните начални хибридни разработки на апарати с комбинирана аеродинамична и антигравитационна, или пък ракетна и антигравитационна подемна сила. След хибридните модели ще се спрем на елегантните истински чинии, които са използвали чисто-антигравитационната подемна сила; а също и на летящи дискове с няколко различни вида антигравитационни подемни сили, използвани паралелно.

Набързо скалъпените прототипни модели с извънбордови двигатели бързо отстъпват място на следващите подобрени модели с вътрешнобордови двигатели. Малки десетметрови чинии с 3–5 двигателя са последвани от гигантски 50 метрови ракетни жироскопи, задвижвани от петдесетина ракетни двигателя. Ще обсъдим и историите за проектираните 150 метрови чинии, задвижвани от същия голям брой двигатели. Ще направим генеалогичната класификация на тези летящи апарати, започвайки с най-простите от тях. След това ще поговорим за екзо-атмосферните, орбиталните и междупланетните възможности на ракетните летящи чинии, на тези излитащи в космоса ракетни жироскопи, построени в Германия от глобалната империя на Илюминатите по времето на Третия райх. Накрая ще се спра на най-тайната немска космична програма за полети и кацане на Луната, проведена от секретните научноизследователски отдели на СС.

За да разберем напълно огромната немска тайна космична програма, основана на ракетно-жироскопните летящи чинии, трябва първо да се запознаем набързо с конвенционалната космична програма на Третия райх, базираща се на класическата ракетна тяга. Това ще е много трудно в рамките на един кратък параграф, защото тези многобройни секретни ракетни програми биха напълнили няколко тома с описания и чертежи.

След моите семинари в Звездното градче край Москва през юни 1994 г. на мен ми стана съвършено ясно, че на руските ракетни специалисти почти нищо не им беше известно за авангардните и нетрадиционни немски ракетни експерименти по време на войната. Цяла книга би могла да се напише за десетките модели успешно изпробвани безпилотни управляеми ракети от най-различни класи, но аз ще се спра само на пилотираните космични програми.

Веднага след конструирането и успешното изпробване на прототипа на ракетата Фау-2 или А-4 през 1941–42 г., се провеждат експериментите с нейния крилат безпилотен вариант А-4А със стреловидни и по-късно със силно-делтовидни криле. След това се изстрелва и пилотирания му вариант А-4В, с който се извършват суборбитални космични полети с пилот на борда до височина 150 км, с обикновеното метанолово гориво (Ратхофер, 91).

Двустепенната пилотирана между континентална балистична ракета А-9/А-10, е издигала втората си степен — пилотираната ракета А-4В — до 350 км височина, и е долитала до източния бряг на САЩ. Има данни за четири такива ракети, изстреляни от Пенемюнде към Ню-Йорк в последните години на войната (Терз и Билек, IX.92).

Първата американска орбитална ракета Атлас, извеждаща в орбита в началото на шестдесетте години пилотираната капсула Меркурий, е един удължен вариант на ракетата Фау-2, даже излитащ от същата стартова площадка. Тя е проектирана от същите немски ракетни инженери от Пенемюнде, проектирали и оригиналната Фау-2. Съвсем е ясно даже и за неспециалистите в ракетната техника, че тази огромната ракета-носител Атлас не би могла да бъде творение на американското ракетостроене, защото нейният единствен хилав американски предшественик — ракетата-джудже Редстоун (която се монтира като първа степен на върха на трофейни немски ракети Фау-2, и след това двете се изстрелват заедно от базата в Уайт Сендз, в пустинята Ню Мексико), е около шест пъти по-малка от Фау-2, и към десет пъти по-малка от последвалата я ракета Атлас. Според американската пропаганда Атлас беше директния наследник на джуджето Редстоун в пентагонския ракетен арсенал. Твърде вероятно е цялата ракета Атлас да е разработена не в Америка в края на петдесетте години, а в Германия още преди края на войната, като заместителя на балистичната ракета А-9/А-10.