Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

Така че, в зависимост от това в коя посока се върти нашата перална машина, извинете, нашия гравитолет, ние можем да го накараме или да губи теглото си и да се отблъсква от Земята; или обратното — да увеличи теглото си и даже да се „самозакопава“ в земята. Наистина, някои от антигравитационните експерименти, описани в предидущата глава, показват точно такова увеличаване на теглото, когато те се развъртат в обратната посока. Например експеримента на проф. Лейтуейт — при него теглото на двуосния жироскоп почти се удвоява (Терз, XI.93). Не само това, но в други описани в алтернативната преса експерименти, като тези на Джон Кили в Съединените Щати в края на миналия век, се говори че той експериментално е показал пред журналисти точно такова „самозакопаване“ на една голяма многотонна чугунена сфера чрез обръщането на поляритета на неговия акустичен джобен етерен вихров генератор. Докато преди това при правата полярност тя е левитирала свободно във въздуха.

В аналогия на етерните циклонални взаимодействия, и вертолетното витло взаимодейства с атмосферата, като се „завинтва“ нагоре в нея, използувайки енергията на двигателя за това, и издърпва и вертолета след себе си. Ако обаче витлото се завърти в обратната посока, тогава то би се „завинтило“ надолу и вместо да го дърпа нагоре, то би повлякло вертолета надолу и той би „натежал“ повече от своето нормално тегло. Така той ще започне да пада още по-бързо надолу, отколкото при свободно падане без допълнителна тяга.

Значи можем да използуваме метафората на вертолетния винт и неговото „завинтване“ нагоре в атмосферата, за да опишем взаимодействието на етерния циклонален „винт“ на чинията и неговото „завинтване“ в могъщия планетарен етерен вортекс на Земята. Това създава подемната сила, която ние наричаме антигравитация. За разлика от вертолета, който поради разреждането на земната атмосфера с набирането на височина едва ли би могъл да се издигне даже и до връх Еверест, камо ли да напусне атмосферата на Земята — за разлика от него антигравитационната чиния с нейния етерен вортекс може свободно да напусне Земната атмосфера, може се издигне до 100 км, до 1000 км, може да отиде даже и до Луната, поради значително по-големия размер на Земния етерен вортекс. Според книгата „Оаспи“ той се простира чак зад Луната, до т.н. „линия на Чинват“, и е около 4000 пъти по голям (или 400 хил. км спрямо 100 км) отколкото скромните размери на Земната атмосфера.

Докато планетите със своите константно-въртящи се етерни вихри се движат по постоянни орбити около Слънцето, като че ли техните вортексни генератори нямат лост за превключване на скоростите и имат само една единствена и непроменяема скорост на въртене, то чиниите-гравитолети се движат по най-разнообразни и неповтарящи се орбити и траектории, защото на вортексните им генератори може интелигентно да се променя и поляритета, и интензитета на въртене, и честотата, а също и много други още неизвестни на мен техни параметри. Така се получават не само красивите траектории на полетите и шеметните им движения по небето, но и многото други съпътстващи ги физически феномени като невидимост, телепортация, пътуване във времето или генериране на безплатна енергия, и какво ли не още.

Тук е мястото да продължим с невероятната история за „летящата тревокосачка“, която разгледахме в предишната глава, в параграф 1.3. Това ще бъде едно малко развлекателно отклонение от нашите жироскопни истории. Защото тази случка разкрива толкова много от „стила и метода на работа“ на най-дълбоко засекретените американски подслушвателни служби, верни оръдия в ръцете на Илюминати зад тях. Служби, за които даже и шефът на ЦРУ може би няма достатъчно висок допуск, за да му разрешат да знае нещо за тях! И така, да видим точно какво се беше случило, и кой кого подслушва в цъфналата ръж?

В тази малко комична история разказахме за експеримента с медния диск, развъртян и откъснал се от вала на тревокосачката. Пред погледа на онемелия изобретател левитиращият диск се беше устремил и изчезнал безследно в небето, обвит в интензивното синкаво-виолетово сияние. Уплашеният експериментатор нито го чул, нито го видял повече. Но затова пък много скоро чул някой да тропа заплашително на вратата му.

Само няколко часа след безследното изчезване на неговата „летяща чиния“ се случило нещо още по-забележително. Най-неочаквано в къщата на нещастния механик нахълтали дебеловрати правителствени агенти. Разпитали го най-грубо и безцеремонно, с много заплахи към него и неговото семейство. Още от самото начало му казали, че знаели, че той е изпробвал нелегално някакво непозволено антигравитационно устройство. Тъй като това били „особено строго засекретени устройства“, за провеждането на каквито експерименти той нямал никакво разрешение, го грозяла голяма присъда. Но понеже агентите с решителни погледи все пак били интелигентни хора, защото носели черни очила, те великодушно му предложили една сделка. Вместо да го тикнат до живот в затвора, те поискали той да им предаде цялата си документация, чертежи, и разбира се завършените опитни образци. „Веднага, намясто!“ — изкомандвали те. Е, естествено, че без никаква парична компенсация. Какво било тяхното удивление обаче, когато нещастният механик им показал косачката със счупения вал. Обяснил им, че това било всичко, с което разполагал.