Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

При звездите наличието на тези могъщи етерни циклони „прозира“ през третия закон на Кеплер, който гласи, че всички планети не се въртят с еднаква ъглова скорост около Слънцето. Най-близките до него се въртят най-бързо, а най-далечните — най-бавно. Кеплер забелязва, че радиус-векторите (на популярен език — имагинерните „гумени ластици“, които свързват всяка планета със Слънцето) на всички планети описват или покриват за едно и също време еднакви площи върху плоскостта на въртене на слънчевата система.

Понеже математиката, описваща водните вихри на земните водовъртежи и тази на звездните етерни вортекси е една и съща, можем да онагледяваме невидимите и големи колкото слънчева система звездни циклони с добре познатите на всички и удобни по размер речни водовъртежи. Преведен на езика на етерните циклони и „водовъртежи“ от книгата „Оаспи“, Кеплеровият закон значи, че точно както и при водните водовъртежи с отдалечаването от центъра им; така и при техните етерни събратя в слънчевите системи, с отдалечаването от Слънцето се намалява скоростта на въртене на този звезден етерен циклон. Затова в периферията на Слънчевата система, където слънчевият вортекс се върти все по-бавно с отдалечаването от Слънцето, най-външните планети имат все по дълги периоди на обиколки около Слънцето. Обратно, колкото повече се приближава до Слънцето този етерен вихровъртеж, толкова повече се увеличава неговата скорост на въртене, и затова вътрешните планети, носени от него, се въртят все по-бързо. Точно както увлечени във водния водовъртеж коркови тапи се въртят все по-бързо и по-бързо с тяхното приближаване към отвора на канала в неговия център.

При галактиките същият този Кеплеров закон е съвсем ясно видим и с просто око, без да има нужда да се опъват имагинерните Кеплерови ластици. При тях видимото разпределение на звездната маса на стотиците милиарди звезди образува красивите спирални ръкави на „звездо-въртежите“, които правят видими за нас тези монументални, но невидими галактични етерни циклони, центрирани върху галактичния гравитационен център. Наистина запленяващи звездни циклони, които са като копия на снимките на земните атмосферни циклони. Или пък копия на „водовъртежите“ в кръговете сред житните ниви във Великобритания (а и по целия свят), оставени там от антигравитационните циклонални вортекси на двигателите на кацналите в тях извънземни чинии.

Като всички водовъртежи, циклони и въздушни вихри, и етерните вортекси се въртят едновременно по две оси. Първо те жироскопират около главната централна вертикална ос на симетрия на циклона. Освен това всяка от завихрените етерни частици се върти и около своята вторична хоризонтална ос, която е перпендикулярна на главната ос, и затова лежи в главната плоскост на въртене. Вторичните оси също така са тангентни на окръжността на въртене.

От гледна точка на физическия апарат най-подходяща за анализа на етерните вортекси би била специално създадената за тази цел вортексна имплозивна хидродинамика на гениалния австрийски учен-самоук, лесничей по професия, и един от най-продуктивните контактьори на този век, Виктор Шаубергер (Александер, 89;Шаубергер,96). Въпреки, че той беше работил не само в най-секретните проекти по антигравитация и по безплатна енергия на тайните есесовски научни институти в Третия райх, а след войната беше работил до своята насилствена смърт в най-секретните американски проекти в същата област, в момента името му е изтрито от всички бази данни и научни справочници. Книгите за него са иззети от академичните библиотеки в САЩ и Европа, в най-добрата традиция на тоталитарните социалистически държави от близкото минало. От гледна точка на най-удобния математически апарат за описване на етерните циклонални вихри може би най-удачна би била математиката на торсионните полета, базираща се на тензорната алгебра. Този апарат беше тайно или най-малкото тихомълком създаден през последните 30 години от групата на академик Акимов в Москва (Акимов, 94).

След като описахме вездесъщността на етерните циклонални вортекси във Вселената, нека сега да обсъдим и „дългобойността“ на техните взаимодействия. За разлика от електромагнитните или по-дългобойните електростатични сили, които си взаимодействат върху сравнително къси от космична гледна точка разстояния, етерните вортекси могат безпрепятствено да си взаимодействат през огромните астрономични дълбини на космичното пространство. В случая с нашата слънчева система например, това се разбира ясно от необходимостта слънчевия етерен вортекс да се „протегне“ чак зад последната и най-външна планета, за да я задържи в обятията си, взаимодействайки с нейния по-малък планетарен етерен вортекс. Така тя нито може да отлети по тангента в пространството, нито пък да падне върху Слънцето. Вортексът на Земята, по аналогия на слънчевия вортекс, се простира според книгата „Оаспи“ чак зад орбитата на Луната, за да може здраво да я държи в своите обятия. Външната граница на земния вортекс е т.н. линия на „Чинват“, която представлява границата между земния и слънчеви вортекси (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).