Щефан Терен: Трофеят на Марош

Мъжете незабавно се присвиха зад едно повалено дърво. Известно време беше тихо, но не след дълго отдолу отново прозвуча плътният рев и в напрегнатата тишина, която се възцари след него, от ухото на лесничея не убягна, че някъде под тях в самия край на сечището изпращя сух клон. Това показваше, че еленът се изкачва нагоре. Сега той беше много по-близо и очевидно се насочваше към съперника си. Сърцето на Мико заби на пресекулки. Чудейки се какво да прави, той вдигна бинокъла към очите си. Двамата до него престанаха да дишат. Лесничеят наблюдаваше напрегнато и затова навярно не забеляза, че нетърпеливият преводач на госта вече втори път прошепва в ухото му:

— Той ли е? Сигурен ли сте? Познавате ли изобщо този край?

Мико трепна, но се овладя и отвърна почти обидено:

— Познавам го, господине. Ето там, под нас, се виждат и кошутите!

В същия момент от утринната мъгла, паднала в клисурата, се измъкна стара кошута, след нея втора, а след нея още една. Последна изскочи малката миналогодишна кошута. Те се отправиха полека към хълма. Изминаха три дълги минути и тогава, следвайки своя харем, от гъстия малинак се измъкна и силният елен, водачът на стадото — осемнадесетакът. Еленът измуча и пое след кошутите. Спря в края на младата гора на около двеста крачки от ловците и повдигна глава. После изпъна шия и отпусна могъщите си рога от двете страни на гърба. От полуотворената уста изскачаше горещият му дъх и се превръщаше в белезникава пара. А след миг над околността се понесе неговият плътен, самоуверен рев.

Лесничеят се вдърви от напрежение. Неприятният гост занервничи, започна припряно да се подготвя за трудния изстрел и сега Мико наистина не знаеше кому да стиска палци — на прекрасното животно или на посланика.

И тогава се случи нещо, което навярно никой от тях не беше очаквал. Някъде над клисурата, от която преди малко се беше измъкнал еленът, изневиделица изтрещя глух изстрел. Осемнадесетакът мигновено се втурна през младата горичка, а когато спря за част от секундата в края й, зад гърба на лесничея се изгърмя повторно. Беше стрелял припряният гост.

На лесничея му се стори, че еленът се присви, но после той светкавично се изправи, отблъсна се и със силен скок се хвърли в гъстата гора.

Мъжете замряха. В близкия храсталак закряка уплашена сойка, а после в сечището стана тихо.

— Кой стреля? — избухна в безсилен гняв преводачът, а чужденецът замърмори нещо на немски.

Попаднал в безизходица, лесничеят сви рамене и каза сърдито:

— Бракониери, господине! Бракониери!

— Как може такова нещо? — прекъсна го преводачът. — Що за ред е това? Ще отговаряте! Всичко да се разследва и да се даде отчет! — говореше той, като размахваше пистолет в ръката си.

— Как мислите, не улучих ли? — попита след продължителна пауза на развален чешки посланикът.

— Боя се, че малко прибързахте, Ваше превъзходителство. Беше далеч и той скочи, трудно се уцелва при такъв случай! Но…

— Какво но? — настояваше преводачът.

— Стори ми се, че господин посланикът удари на месо! — отговори лесничеят. — Трябва да потърпим малко, ще идем да видим.

Мико повдигна бинокъла към очите си и грижливо огледа околността. Другите двама направиха същото. Но в сечището и край него нищо не помръдваше.

— Ще изчакаме малко и ще отидем да проверим — забеляза лесничеят и този път другите двама му се подчиниха, без да продумат. Те изпушиха набързо по една цигара, но когато извадиха втора, преводачът започна да се безпокои.

— Господин посланикът се тревожи! На обяд трябва да си тръгне, иска да е сигурен!

Станаха и Мико ги поведе. Дълго и грижливо той огледа мястото, изведнъж се наведе към един сиво-зелен подбел и безмълвно посочи нещо с ръката си. Две от листата бяха опръскани с няколко пресни капки тъмночервена кръв.

— Следи! — промълви лесничеят и се наклони още повече, а след малко каза: — От стомаха! Ето тука има остатъци от несмляна трева!

Внимателно, крачка по крачка, ловците поеха по кървавите дири. Те ги отведоха навътре в гората и на места мъжете трябваше да се промъкват на четири крака. Дирите се проточваха чак до другото сечище, но там близо до пътеката кръвта започна силно да намалява, а след това следата извиваше към хребета…

— Лош знак! — отбеляза лесничеят. — Преминал е в другата долина! Трябва да доведем куче!

— Вие ще го намерите! — каза грубо задъханият и навъсен преводач и гостът кимна, давайки да се разбере, че търсенето на застреляното от него животно е грижа на домакините…