Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

В този момент всички — журналисти, светски контета и безделници — разглеждаха прекрасния обект на облога, както търговците на коне оглеждат изложеното за продан животно. Тези остарели поради допира им с парижката поквара съдници, отличаващи се до един, макар и по различен начин, с остроумието си, тези еднакво покварени и с еднакво развращаващо влияние мъже, отдали се до един на бесните си амбиции, свикнали да предполагат всякакви неща и да долавят всичко, бяха втренчили пламнали погледи върху една маскирана жена, която единствено те можеха да отгатнат коя е. Само те и неколцина постоянни посетители на бала в Операта можеха да разпознаят под дългия плащ на черното домино, под качулката със спусната надолу яка, от които жените стават неузнаваеми, закръглените форми, особеностите в стойката и в походката, кръшността на талията, държането на главата — неща, съвършено неуловими за очите на тълпата и съвсем зрими за тях самите. Ето защо въпреки неоформената външна обвивка, те можаха да видят едно извънредно трогателно зрелище, гледката на жена, обладана от истинска любов. Независимо от това коя бе жената — Ла Торпий, херцогиня дьо Мофриньоз или госпожа дьо Серизи, — от първото или от последното стъпало на обществената стълба, тя бе прекрасен образ — мълниеносно проблеснал щастлив сън. Така че и състарените младежи, и запазените старци бяха тъй очаровани, че завидяха на Люсиен заради върховното щастие да предизвика подобно превъплъщение на жената в богиня. Маската се държеше така, като че ли наоколо й нямаше други хора освен Люсиен; за тази жена не съществуваха нито десетте хиляди души, нито тежкият и прашен въздух; не; тя стоеше под небесния свод на амурите както Рафаеловите мадони — под златния ореол. Не усещаше блъсканицата, пламналите й очи проникваха през двата отвора на маската и се преливаха в очите на Люсиен, трепетът на тялото й сякаш се пораждаше от движението на нейния приятел. Откъде идва огънят, грейнал около влюбената жена и отличаващ я измежду всички останали? Кой е изворът на самодивската красота, която като че ли променя законите на земното привличане? Душата ли се показва наяве? Щастието притежава ли физически свойства? Изпод доминото прозираха девическа невинност, детински прелести. Макар и движещи се отделно, тези две същества приличаха на скулптурните групи на Флора и Зефир, вплетени изкусно един в друг от най-големите майстори; те бяха нещо повече от скулптурна група, където виждаме най-голямото от всички изкуства: Люсиен и красивото домино приличаха на обкръжените с цветя или птички ангелчета, рисувани от четката на Джовани-Белини под образа на майката Богородица; те можеха да се почувствуват само чрез въображението, което стои в основата на изкуството, както следствието се поражда от причината.

Когато тази жена, за която светът не съществуваше, се доближи на една крачка от групата мъже, Биксиу извика: „Естер!“ Нещастницата се обърна живо, като всеки, когато чуе името си, позна язвителната личност и сведе глава подобно на агонизиращ, изпуснал последния си дъх. Избухна пронизителен смях и групата изчезна сред тълпата като изплашени покрай пътя полски мишки, юрнали се към дупките си. Растиняк не се отдръпна повече от нормалното, за да не изглежда, че иска да избяга от святкащия поглед на Люсиен; така че успя да се удиви на две еднакво дълбоки, макар и потулени страдания: първо, у нещастната Ла Торпий, сякаш поразена от гръмотевичен удар, а после — у загадъчната маска, която единствена не си бе тръгнала. Естер прошепна нещо на ухото на Люсиен, но коленете й се подкосиха и като я придържаше, той изчезна заедно с нея. Потънал в мислите си, Растиняк проследи с очи красивата двойка.

— Откъде й е дошло това прозвище Ла Торпий? — изрече един мрачен глас, който отекна дълбоко в него, защото не бе вече престорен.

— Пак се е измъкнал на свобода… — промълви Растиняк.

— Мълчи или ще те убия — отвърна маската с друг тон. — Доволен съм от тебе, ти удържа думата си, така че много ръце могат да се притекат на помощ. Остани си ням като гроб; но преди да онемееш, отговори на въпроса ми:

— Добре! Това момиче е толкова привлекателно, че би могло да замае ума и на император Наполеон, а дори и на някои още по-труден за съблазняване — теб например! — отвърна Растиняк и си тръгна.

— Момент! — каза маската. — Ще ти докажа, че не трябва да си ме виждал никъде и никога.

Човекът свали маската си и Растиняк се поколеба за миг, тъй като не видя нищо от онова отвратително същество, което някога бе познавал в пансиона на госпожа Воке.