Юлиан Тувим - Локомотив

Спрял е на гара локомотивът,
тежък, огромен, в пот се облива —
мазни горива.
Спрял е и пъха,
диша и духа,
огнена жар му дъхти от търбуха:

Бух — че задушно!
Ух — че задушно!
Пуф — че задушно!
Уф — че задушно!

Дълга опашка отзад застана:
тежки вагони — чиста стомана.
Страшно е пълно. Всички са прави!
Вагон с теленца, втори със крави,
в третия само три дебелани
зяпат и лапат цели салами,
вагон четвърти — пълен с лимони,
пети — догоре само с бонбони,
шестият вози осем рояла,
в седмия мечка — цялата бяла!,
в осмия — маса, скрин и три шкафа,
в девети — тигър, слон и жирафа,
в десети — чисти бистри фонтани,
във единайсти — зрели банани.
Тези вагони над сто изглеждат,
тук няма място да се изреждат,
впрочем да дойдат двеста атлета,
всеки изял по триста кюфтета,
и нека тая сила го тика —
влакът от гъдел ще си хихика!

Изведнъж:
Пара — фъш-ш-ш!
Врати — тряс!
Добър час!

Най-първо — лениво — като костенурка —
машината — в шините — шумно — протърка
издърпа вагоните троснато влака —
и вижте го вече! — по релсите трака,
пуфти и свисти, в скоростта се увлича
и блъска и тряска, бърбори и тича…
Къде? Докъде? Закъде? Накъде?
Нататък! — Нататък! — Нататъка, де!
Полето, селцето, тунела, леса…
Ще бързам, да стигна, да спазя часа!
И в такта тактува, и чука, и трака—та:
пак в такта, чак в такта, как в такта?
Така-така.

Тъй леко и чисто простора поглъща,
че сякаш балон е, не лава могъща,
не страшна машина, задъхана, жежка,
а птичка, мушичка, играчка момчешка.

Та как така? — Та как така — върви без крака?
Че чак така! — Че чак така — лети през глава!

Причината тук е горещата пара —
в котела завира и влака тя кара,
по дълги тръби движи тя буталата
а те пък на свой ред въртят колелата
и блъскат, и тласкат, и влака не спира,
че парата бута, не им дава мира,
и влака пътува, и чука, и трака — та:
пак в такта, чак в такта, как в такта?
Така-така…