Пейо Яворов - Нощ

Ще мине век и никой вече
не може мястото показа
за моя прах: пръстта ще бъде
над мене равна… Някой ден
от гръм земя ще затрепери,
от писъци небо ще кънне,
родина ще зове:
„Кръвта ми — смукаха я свои,
месата — гризаха ги чужди,
безсилна съм… въстана силен
и ето робство ме очаква.

Елате живи! Чуйте, мъртви,
дигнете се! Чада обични,
спасете ме!“ — ще призовава…
А кой от мъртвите тогаз
ще чуе нещо,
а кой от тях ще се откликне
и ще ли се подигна аз?

Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад — о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея… и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина…

Ала слабеят вече сили,
снага изстива, кочаней,
фурия се над мене спуща,
засмуква устни и не мога,
не мога дих, не мога да поема…

Хиляди крила
размахани повяват хлад:
приятно, леко ми е — тихо
и светло… Не, тъмней
и падам в зинала под мене
страхотна бездна, задух, шум…

Гъмжат чудовища ужасни,
налитат майко! — - — - — - —
— - — - Но къде съм?
Разсъмнало се. Скреж нашарил
прозорци; голите стени,
привижда ми се, дебнат само
да паднат въз глава — от бол
едвам усещана… Камина
все тъй прозината мълчи
и сякаш дума и не теква
за клетва, най-ужасна клетва!