Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Тогава незабавно бих издигнал твоята кандидатура за върховен вожд на поляците — весело извика Томек.

— Умно би постъпил, братле, защото бих извикал на бой едновременно руския цар, германския император и краля на австрийците и на всичките като нищо с един замах бих им отсякъл кратуните.

— Понеже познавам изключителната ти сила, вярвам, че би могъл да го направиш.

— Е, стига шеги! Сега разказвай по-нататък за ботокудите и нашите преселници.

— Трябва да поясня, че немските колонисти първи се сблъскали с ботокудите в Санта Катарина. Те водили с тях упорити, кървави борби и чак след много години окончателно ги изтласкали навътре в страната.

Полските заселници влезли в конфликт с ботокудите в края на миналия век. Това станало в селищата южно от река Негру, където именно се намирала планината Таио, смятана от ботокудите за свещена. Отначало индианците не закачали поляците. Вече били изпитали на гърба си жестокостта на белите хора и предпочитали да не се доближавах до тях. Но когато заселниците почнали да изсичат горите близо до свещената планина, ботокудите се почувствували в опасност. Те не атакували веднага поляците, защото нямали навик да нападат когото и да било без предупреждение. Опитали се да сплашат заселниците, като им хвърляли нощем тояги по вратите и чукали с пръчки по стените на къщите им. Едва когато това не дало резултат, започнали да предприемат кървави нападения.

Полските заселници нямали оръжие и били беззащитни. Паднали жертви. Петнадесетина семейства избягали от застрашените терени, но на тяхно място прииждали други, въоръжавали се и продължавали да изсичат горите. Накрая те проумели военната тактика на ботокудите и сами започнали партизанска война, която, изглежда, още продължава там. Това е може би единствената в историята полско-индианска война 92 92 М. Лепецки в книгата си „Парана и поляците“ пише: „Партизанската полско-индианска война продължила 27 години и завършила с умиротворяването на индианците през 1917 г.“ Според откъс от дневника на млад полски заселник само в околностите на Итаиополиш ботокудите убили 40 полски заселници. Освен това поляци загивали и в други селища. .

— Проклятие! Трудно ми е дори да желая победа на нашите заселници — каза капитан Новицки. — Нали тия нещастни, мъжествените ботокуди, отстояват своето справедливо дело.

— Тъжна истина. Победата на нашите колонисти няма да ни донесе радост — отвърна Томек. — Нашите емигранти не са можели и не са имали къде да отидат, ако напуснат Парана. Липсата на образование и пари им е отнемала възможността да си търсят друг поминък. Само обработването на собствена земя е можело да им осигури горчивия често пъти къшей хляб. Уверен съм, че те не изпитват омраза към злочестите индианци, с които жестоката и за двете страни съдба им е отредила да воюват.

— Ботокудите до последния човек ще защищават свещената планина Таио. Жал ми е за тези нещастници.

— И на мене, Тадек, но ние, уви, не можем да направим нищо. Край гробището на храбрите ботокуди заселниците ще обработват земята, а после ще остане само легендата за героичните и нещастни индианци.

И двамата се натъжиха и замълчаха. Жал им беше за обречените на гибел индианци и същевременно за участта на полските селяни, които мизерията бе прокудила от собствената им родина. Чак след някое време капитан Новицки извади карирана кърпа от джоба си и избърса потта от челото си. След това погледна към лазурното небе, което прозираше през короните на дърветата.

— Слънцето започна здраво да прижуря — каза той. — След няколко часа тръгваме на път към племето субео. Време е вече да се връщаме в лагера.

Те вървяха замислени през гората. Изведнъж Томек се спря и хвана приятеля си за ръката. Новицки само проследи с очи погледа му, забит в близкия гъсталак, и веднага хвана с две ръце дръжките на револверите, пъхнати в кобурите на колана му.

— Не стреляй! — прошепна Томек.

От ляво на пътечката в гъсталака насред тресавището се размърда някакво червено-жълто туловище, изпъстрено с пръстеновидни и безформени черни петна. Това беше огромен ягуар 93 93 Ягуарът отдавна обитава двете части, на Америка от река Негру и Колорадо в Патагония чак до Мексико и Луизиана. Сега се среща в изобилие само в по-топлите райони на Южна Америка, а в Северна Америка е почти напълно изтребен. По сила може да се сравнява само с тигъра и лъва. Храни се с по-едри бозайници, включително и тапири; отвлича от пасищата телета, жребчета и мулета; не се отказва и от рибата, която изхвърля с лапи от водата на брега. , дълъг почти два метра. Пробуден от следобедната дрямка, той издаде тъпата си муцуна от храстите и загледа с жълтеникавите си очи нашествениците на пътечката. Еластичната му дълга опашка на ивици неспокойно се размърда и листакът зашумоля.