Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Зная — спокойно отвърна Смуга. Спря се и бръкна в торбата, която висеше през рамото му. Извади от нея малко пакетче, подаде го на индианеца и каза: — Самики 43 43 Самики — тютюн на наречието яхуа. за тебе от приятели!

Индианецът отстъпи още крачка назад, без да свали ръцете си. Смуга извади от джоба си лулата, натъпка я с тютюн от пакетчето, което беше предназначено за индианеца, и запуши. Пусна клъбце дим, след това отново подаде тютюна на индианеца и каза:

— Самики!

Индианецът отпусна ръце, приближи се с дебнеща походка до Смуга и предпазливо взе тютюна. Без да сваля очи от чужденците, помириса подаръка, след туй извади от малката торба, която висеше на колчана, една тумбеста луличка. Напълни я с тютюн. Не прояви страх, когато Смуга му поднесе запалена клечка. Това показваше, че и друг път е срещал бели хора.

Индианецът и белият запухкаха дим от лулите си, застанали един срещу друг. Изведнъж индианецът прибра лулата си и попита на развален испански:

— Какво искате?

— Дошли сме при твоя вожд — отговори Смуга. — Носим подаръци.

— Имате ли тиви 44 44 Тиви — сол на наречието яхуа. ? — поинтересува се индианецът.

— Сол също имаме — каза Смуга.

— Не зная дали вождът Тунаи 45 45 Тунаи — червен. ще има време да говори с вас.

— В селото ли е той?

— Да, но… Това не е ваша работа!

— Заведи ни при него, сами ще го попитаме!

— Дай тиви!

Смуга извади една торбичка и сипна малко сол в шепата на индианеца, а той им даде знак с ръка да го последват.

Като всички южноамерикански индианци, водачът им вървеше с бърза и къса, гъвкава крачка. Не след дълго се озовяха на просторна горска поляна. На края на поляната, под сянката на големи дървета, се намираха наколни жилища.

Двамата пришълци предизвикаха голямо вълнение сред жителите на селцето. Мъжете, които бяха насядали на пънове, прекъснаха приказките си. Те изпитателно оглеждаха белия човек и метиса. Дечурлигата с писъци се изпокриха под къщите, а и жените, изглежда, бяха готови да се разбягат. От една къща върху утъпканата земя скочи снажен индианец. Перуката му от рафия беше украсена с разноцветни пера от папагал, с изсушени птици и мишки. Високо на дясната си ръка носеше гривна от трева, в която бяха затъкнати три лъскави пера.

Като го видя, Матеу хвана Смуга за рамото и каза:

— Ето този е вождът Тунаи…

— Познава ли те? — попита Смуга.

— Да, виждал ме е…

— Тогава поздрави го, но помни: една непредпазлива дума, и ще те застрелям на място!

— Помня, сеньор — увери го Матеу.

Смуга внимателно наблюдаваше метиса. Увереното му изражение говореше красноречиво, че се чувствува в безопасност сред войнствените ловци на глави.

В това време Тунаи се приближи на няколко крачки и зачака.

— Бом диа, компадре! 46 46 Добър ден, приятелю (порт.). — поздрави го Матеу.

Тунаи го гледаше проницателно. На устните му заигра подигравателна усмивка, след това каза на испански:

— Буенос диас! 47 47 Добър ден (исп.). Сами ли сте дошли тук?

— Буенос диас, Тунаи! — отговори Смуга. — Другарите ни чакат в лодка край реката. Искаме да поговорим с тебе. Докарахме подаръци.

— Не ми трябват повече роби — презрително отвърна Тунаи.

При тези думи Матеу се смути, защото по този начин вождът на яхуа потвърди вината му.

— Не става въпрос за нападение… този път — отговори Смуга. — Работата, която ме води при тебе, вожде, е такава, че можем изцяло да я уредим тук.

— Щом си дошъл с компадре Матеу, ще поговорим… по-късно — съгласи се Тунаи.

— По-късно, значи, кога? — попита Смуга.

— Утре, днес избираме нови воини.

— Можем ли да се разположим на бивак край селцето?

— Компадре Матеу може, значи, и вие. Добре сте дошли, щом идвате при нас като приятели.

След два часа пътниците разпънаха палатките на края на индианското селце. Уилсън наглеждаше индианците субео, докато приготвяха храната, а Смуга, придружен от Матеу, поднесе подаръци на Тунаи. Това бяха стоманен ловджийски нож с кожена кания, тютюн и няколко гердана от разноцветни стъклени мъниста. Тунаи прие даровете и в замяна даде на Смуга бамбуков сарбакан и колчан с къси стрели. Докато Смуга разглеждаше с интерес оригиналния колчан, Тунаи се засмя и го предупреди:

— Внимавай, стрелите са напоени с отровата курара! 48 48 Курара — отрова, която представлява екстракт от кората на няколко вида стрихнацей, от луковицата на растението бурманиа или пък слизеста субстанция от корените Cicuss quadialata. С нея южноамериканските индианци напояват стрелите за лъкове и саркабани.