Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Увери я, че ще бъда с нея до последната минута.

— Това сигурно ще й повдигне духа.

Те здраво си стиснаха ръцете.

— Запомнете, ще вървя с експедицията по източните склонове на Андите. Ще бъдем тук наблизо след шестдесет дни — още веднъж повтори Томек.

— Добре, щом не искаш да отстъпиш. Хайде вече!

Още от сутринта вулканът тътнеше все по-мощно и бълваше черни облаци дим, които закриваха слънцето. Тълпа от мъже, жени и деца, събрана на каменния площад на града, гледаше с набожно страхопочитание към гърмящата планина. Ще съумеят ли жреците да умилостивят разгневените богове? Кампите неспокойно търсеха с очи своите вождове и жреци.

Слънцето се издигна в зенита. На прага на съвещателната сграда се появи формалният владетел на свободните кампи. Това беше белият пленник. Вождовете го бяха затворили в своята крепост, за да ги научи на военната тактика на белите хора. Те възнамеряваха да откопаят бойната брадва и да я вдигнат срещу всички бели и искаха да им нанесат такова съкрушително поражение, че вече никога да не се осмелят да пристъпят в земята на волните индианци.

Отначало към пленника се отнасяха с известно превъзходство, а понякога и с презрение. Но с течение на времето смелият, разумен и благороден бял пленник все повече печелеше тяхното признание и уважение. Неговите съвети винаги се оказваха добри, той умееше да лекува болестите, които измъчваха местните жители, а най-важното — беше смел вожд, пред когото вече трепереха враговете на кампите.

Изтръпналата от страх тълпа се губеше в догадки. Дали храбрият владетел няма да им попречи да принесат в жертва на разгневените богове двете бели жени, които дойдоха тук с неговите приятели? Ако не бяха неговите молби, а после и рязката му съпротива, всичките бели щяха да загинат още по пътя към изчезналия град. Дали сега обаче се е уплашил от страшния гняв на боговете? Ще пожертвува ли белите си приятели, за да спаси от гибел своите тъмничари?

Владетелят с достолепна походка се приближаваше към златния трон, поставен при жертвения камък. Дългата черна коса и гъстата брада, която обграждаше лицето му, рязко контрастираха с бялата като мляко кузма с втъкани златни нишки. Той седна на трона, а вождовете на отделните племена застанаха в полукръг зад него.

От каменното светилище излезе процесията на жреците. В напрегнатата тишина те поставиха до жертвения камък изваянията на боговете си. Голяма статуя на мъж от чисто злато представляваше Виракоче — създателя на вселената и извор на всяка божествена мощ. Златният щит с гравирани върху него човешко лице и лъчи беше символът на Слънцето — божествения прародител на инките. Божеството на Луната представляваше сребърен щит, а Гърмът имаше фигура на мъж с бляскаво одеяние, с боздуган в едната ръка и прашка в другата. До изображенията и статуите на боговете жреците поставиха мумиите на четирима вождове в богато украсени саркофази.

Няколко жреци поднесоха до устата си големи раковини. Разнесоха се глухи, стенещи тонове. Главният жрец и неговите помощници застанаха пред формалния владетел. Поклониха се ниско, протягайки ръцете си напред с обърнати длани. После започнаха да мляскат с уста, целувайки върховете на пръстите си.

Смуга сериозно кимна с глава. Сега всички започнаха гласно да се молят. След като завършиха молитвата, жреците наслагаха върху жертвения камък дарове за боговете: царевица, картофи, листа от кока и тютюн, който използваха единствено като лечебна билка. Даровете бяха изгорени в огъня.

Девойките, избрани да служат на боговете в храма, донесоха съдове, пълни с чича. Най-напред пристъпиха към владетеля и му поднесоха златен бокал.

Тихо се обадиха барабани и свирки. Мъже, жени и деца, заловени за ръце, започнаха да танцуват под такта на повтарящия се музикален мотив. Отначало монотонна, музиката постепенно ставаше все по-бърза.

Смуга крадешком погледна към прозореца на своето жилище, където приятелите му трябваше да останат затворени до края на церемонията. От един джоб, скрит в гънките на кузмата, той извади кърпичка и на няколко пъти избърса потта от челото си. Това беше условният знак, че наближава решителната минута. Томек и приятелите му трябваше вече да се скрият в тайните подземия.

Барабаните гърмяха, танцьорите изпадаха в екстаз.

Леден студ пропълзя в сърцето на Смуга. В прозоречния отвор три пъти се мярна бяла кърпичка. Томек слизаше на поста. Смуга дълбоко си пое дъх: успяха! Никой не им попречи да избягат в подземието.