Мери Мартин - Старлет

Стомахът й се сви в очакване. Какво искаше от нея. Не го бе виждала, откакто я остави в ръцете на леля й. Беше си тръгнал с няколко любезни думи за сбогом.

Сега се бе върнал. Представи си как той си мисли, че трябва само да я повика с пръст, за да му се отдаде като миналия път.

— Как си, любима? — пресипналият му глас я разтърси.

Тя погледна към него. Бе седнал във фотьойла. Небрежно протегнатите му крака, обути в тесни черни панталони, бяха качени на една табуретка. Носеше черна копринена риза и кожена жилетка. Косата му беше дълга и рошава като на някой дивак. Разрошените му къдрици падаха по челото му, почти като в първия ден, когато го бе видяла, и му придаваха разбойнически вид. Но въпреки окаяния му вил и наболата брада, той й се стори много близък и това мигновено я успокои.

Тя, разбира се, никога нямаше да позволи той да разбере всичко това, но не можеше да го отрече пред себе си.

Гледаше как с вбесяващо нахален жест той угаси лампата. Старлет добре помнеше този жест. Да, точно такъв бе Деър. Тя навсякъде би разпознала маниерите му. След това за нейна изненада тя избухна в сълзи като малко дете. Господи, какво й ставаше напоследък. Чувствата й като че ли не бяха нейните. Като че ли ги виждаше напълно разголени. Не можеше да контролира и настроенията си, които се сменяха непрекъснато.

Облекчението бързо се смени с гняв. Как смееше да изчезне за толкова дълго време, след това да се намъкне в живота и в спалнята й, без да се съобразява с късния час.

— Как се чувствам? — каза тя подигравателно. — Ти как мислиш? — Тя ядосано се втренчи няколко минути в орловия му профил, а после каза рязко: — Поне да беше изчакал до сутринта да ми зададеш този срамен въпрос.

Посрещането й съвсем не беше приветливо, но очевидно това не го разстрои. Той се отпусна на фотьойла и сключи пръсти зад тила си.

— Исках да имаме малко време само за нас двамата.

Тя прикри вълнението си зад резкия си тон.

— Точно сега? Не си идвал да ме видиш повече от седмица, Деър. Сигурна съм, че каквото и да има да си казваме един на друг, то може да се каже и пред леля ми Хилда или пред Джейк.

Очите й огледаха всеки сантиметър от тялото му и изведнъж тя почувства как стомахът й гори. Като че ли в него имаше парче разтопено олово. Това усещане я ядоса още повече. Защо точно той я караше да се чувства така? Защо това не бе някой почтен, уважаван човек, като Джейк например? Той беше идвал да я види няколко пъти през седмицата, но неговите посещения никога не предизвикваха у нея подобни чувства. Само Деър. Това, което бяха преживели двамата, бе лошо… похотливо, неприлично… вълнуващо… блажено. Винаги тези противоречиви чувства. Но всички бяха единодушни, че Маккалистър не е човекът, комуто тя трябва да отдаде сърцето си. Той не искаше да обича никого. Той бе откровен с нея по този въпрос. Тя хладно го прецени.

Какво ли би могло да бъде толкова важно, че да те накара да дойдеш посред нощ при мен?

Трябва да поговорим по един въпрос… по един доста интимен въпрос — той си пое дълбоко въздух и замълча, като че ли изведнъж се бе отказал да продължи.

Тя улови погледа му и се запита защо винаги го чувстваше като нежна ласка. Погледна го на свой ред и очите й се спряха на всяка черта от грубото му лице. Беше сигурна, че той също като нея помни всяка минута от времето, което бяха прекарали в колибата. Гледаше я въпросително. Изведнъж Старлет разбра защо е дошъл.

— Не съм бременна, ако това те притеснява — обяви тя открито и усети внезапно една празнота в себе си.

Беше мислила много по този въпрос в началото, но знаеше, че точно сега това щеше да бъде най-лошото, което можеше да й се случи. Той не искаше да се жени. Господи, та той дори не се задържаше достатъчно, за да я види.

Деър удари рязко с крак по пода. Челото му бе намръщено.

— Винаги откровена. И винаги право в целта, нали?

— Невинаги, но тъй като ти очевидно бе много притеснен поради тази вероятност, помислих, че най-добре ще бъде, ако успокоя веднага душата ти. Така да се каже, да не те оставям да се измъчваш — отвърна тя насмешливо.

Той се наклони напред, без нито за миг да я изпуска от погледа си, и я попита:

— Би ли ми казала, ако наистина беше?

— Искаш да кажеш, че като кавалер би направил очакваната стъпка?

Лицето му помръкна.

— Независимо какво си мислиш, ще постъпя почтено. Не бих желал детето ми да расте без баща.

Той се взря в лицето й. После погледът му се спусна надолу към ръцете й, които тя бе кръстосала отпред на корема си.