Стив Мартини - Класацията

Единственото й спасение бяха нощите, когато следваше мечтата си с ревността на мисионер. В продължение на осем години бе написала три романа. Бяха добри. Имаха литературни достойнства. Единият от тях й донесе награда. Издаде ги малка фирма в Ню Йорк, а редакторът й написа солидни отзиви и похвали. Без нужните промоции и маркетинг обаче книгите й бяха сполетени от съдбата на по-голямата част от художествената литература в страната — умряха по рафтовете.

Когато стана модно адвокатите да пишат романи, всичките й приятели започнаха да я съветват да напише юридически трилър. Бяха същите приятели, които я бяха съветвали да завърши право. Аби не им обърна внимание. Писането — такова, каквото искаше тя — за нея беше бягство от професията й.

— Миналата година не беше ли на един семинар за интелектуалната собственост и авторското право? — попита Аби.

— Да — кимна Морган. — В университета на Южна Калифорния. Пращат ме на екзотичните места. Кътлър беше четири дни в Белиз на семинар по данъчно право и се върна със суперлуксозен кораб. За мен останаха два дни в Лос Анджелис.

— Искаш ли клиент?

— Разбира се. — Погледна я през рамо, защото вече търсеше материалите в библиотеката. — Някъде тук са. — Затършува в чекмеджетата на съседния шкаф. — Програмата и няколко книги. Дано ги открия. Какво ти трябва?

— Регистрация на авторски права. Не съм го правила до сега.

— О, няма проблем.

— Занимавал ли си се с такива неща?

— Попълва се прост формуляр — отвърна той. — Дори мисля, че имам един в материалите от семинара. За кого е?

— За мен.

Морган се обърна рязко и я изгледа озадачено.

— Пак ли пишеш?

Аби кимна.

— Е, радвам се за теб. — Той отново се обърна към шкафа. — Ще ми се да можех и аз. Ти пишеш лъжи и за това ти плащат. Аз лъжа в съда, устно, и това се нарича лъжесвидетелство.

— Това не са лъжи, Морган. Нарича се художествена измислица.

— Така е.

Преди година издателят на Аби бе купен от по-голяма фирма. При реорганизацията уволниха редактора й и отхвърлиха следващия й ръкопис, като изтъкнаха няколко не особено ясни причини, които, общо взето, се свеждаха до един-единствен факт — в издателския бизнес Аби вече беше похабена стока, име, което се е провалило. В света на книгоиздаването беше по-добре да си никому неизвестен автор, отколкото да си извършил смъртния грях да не влезеш в класацията на бестселърите. Класацията беше всичко. Посланието беше повече от ясно — Аби трябваше да пресъздаде себе си.

Бившият й литературен агент, дребен играч, който работеше сам в един апартамент в Манхатън, бе предложил ръкописа й на още двама издатели. Единият провери как са се продавали предишните й книги и отказа. Другият отправи изумително изискване — преди да решат дали да издадат книгата, трябвало да видят снимка на авторката.

Аби се слиса. Агентът обясни, че напоследък това ставало все по-често срещана практика. След като влагат пари в някоя книга, издателите искали да знаят дали авторът би могъл да изнесе на плещите си товара на телевизионните дискусии, ако книгата предизвика някакъв интерес, дали физиономията му ще може да бъде използвана в печатните реклами и така нататък. Или само ще влоши нещата.

На Аби тая работа не й се хареса. Не толкова заради обидата, колкото заради това, че се страхуваше. Съгласи се, защото нямаше алтернатива. След седмица изпрати снимка и ръкописът й бе отхвърлен. Разбира се, не можеше да е сигурна за причината — дали книгата или видът й бяха наклонили везните, — но вече не беше в първа младост и личната й неувереност като жена на средна възраст оказваше силно влияние. Така че сега бе взела решение за себе си.

— Поне единият от двама ни прави нещо, което му доставя удоволствие — отбеляза Морган.

— Работата ти доставя удоволствие, Морган — каза Аби. — Оплакваш се, но ти харесва.

— Ще ми достави повече удоволствие, ако някой изхвърли тези надути тъпаци през прозореца. — Разбира се, имаше предвид Кътлър и антуража му.

Докато Морган тършуваше из чекмеджетата, Аби огледа кабинета. В ъгъла имаше голяма метална кутия колкото ораторски пулт, с ръчка и измервателен уред. Това беше телеграфен апарат, свален от бракуван кораб на негов клиент. Дори положението, в което бе оставена ръчката, бе показателно за Морган и кариерата му. Беше в положение „стоп“.

— Мислех, че издателите се занимават с авторските права.

— Още нямам издател.

— А защо не почакаш, докато не продадеш книгата? Нека те ги защитават.