Стив Мартини - Класацията

— Малко по-сложно е. Представям я под псевдоним — каза Аби.

— Хм. — Морган се обърна и я погледна.

— Гейбъл Купър — добави Аби.

— Значи ти си написала онова?

— Не се прави на изненадан. Умея да пиша.

— Не, нямах предвид това. Просто никога не бих се досетил. Твоите книги бяха други.

— Искаш да кажеш, че в тях няма действие. Няма и кой знае какъв сюжет.

— Да. Отчасти — съгласи се Морган. — Тази обаче те грабва и не ти дава да я оставиш. Не се шегувам. Не спах две нощи. Кътлър ти дължи живота си. Ако не бях толкова недоспал, щях да го ликвидирам на срещата тази сутрин.

Аби се засмя.

С течение на времето агентът й бе започнал да се измъква, да не отговаря на обажданията й. Това я бе изумило. Винаги бе смятала, че писането дава някаква сигурност. Притежаваше нужния талант. Нима имаше значение на колко години е и как изглежда? Идеята, че би могла да пише до дълбока старост, бе утеха. Смяташе, че най-важното са мислите й и способността да ги облича в думи. Сега всичко това бе разбито на пух и прах.

Аби обаче не беше малодушна. Не криеше гнева си. В крехкия свят на художествената литература проявяваше упорство и бе готова да рискува по своему. Такъв бе целият й живот. Болезнено независимият дух и готовността да поема рискове дължеше на покойния си баща. Заради него продължаваше да пише, заради него продължаваше това несигурно приключение през тъмните студени нощи. И то я бе накарало да се заеме с безумието, което вършеше в момента.

— Защо не използваш собственото си име? — попита Морган.

— Имам си причини.

— И какви са те? — погледна я той.

— Мои си причини.

Морган поклати глава.

Аби се запита дали е потърсила помощ от когото трябва. Някой непознат би задавал по-малко въпроси.

— Въпреки това издателят пак ще вземе правата за ръкописа.

— Знам. Искам обаче и права на мое име.

Морган я изгледа.

— Освен това искам да го направиш неофициално. — Имаше предвид, че услугата няма да мине през фирмата. — Ще ти платя лично.

— Не бъде глупава. — Морган продължи да рови из папките, за да намери материалите. След секунда вдигна очи. — Всъщност можеш да ми платиш. Искам да знам защо го правиш. Защо използваш псевдоним?

— Защото не искам никой да разбере, че съм го писала аз.

— Романът е чудесен — отбеляза Морган.

— Романът е безсрамно комерсиален и е написан по безсрамно комерсиален начин — отвърна Аби. — Знам го.

— Говориш, сякаш не е твое създание. Вероятно не е високо изкуство, но ти казвам, че не можах да го оставя. Не би трябвало да се срамуваш.

— Не се срамувам. Имам си причини. Може ли да не говорим повече за това?

— Само ако не искаш да ме преметнеш с хонорара ми.

Аби доби отчаян вид.

— Добре. Ще ти кажа. Само че не бива да излиза от тази стая. Обещаваш ли?

— Адвокатска тайна. Професионална етика и всичко останало.

— Добре. Не смятам да казвам на когото и да било, че аз съм авторът. На агента, на издателя… на никого. Убедена съм, че за книгата ще е по-добре, ако мен ме няма.

— Доста жестока си към себе си — каза Морган.

— Не съм. Те са жестоки. — „Те“ бяха големите издатели от Ню Йорк. — Ако се подпиша със собственото си име, няма да купят ръкописа. Няма да си помръднат пръста, а аз определено искам книгата да получи своя шанс.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях. Не искат ли снимка за корицата?

— Искат.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще им дам чужда снимка. На мъж — отговори Аби.

Морган я погледна и заклати глава. Не вярваше на ушите си.

— Ти си красива жена.

— Наближавам четирийсет. Освен това някой мъж, особено ако е хубав, по-лесно ще привлече вниманието им.

— Кой? — попита Морган.

— Още не знам.

— Ти си побъркана. Моля те, кажи ми, че все още не си предприела нищо в този дух! Тоест не си говорила с издател, нали?

— Само с агент. Струва ми се обаче, че са намерили издател.

— Какво му каза?

— Не е мъж, а жена. Казах й, че Гейбъл Купър е заминал някъде, за да работи на спокойствие. Задачата ми в момента е да го открия.

— И тя ти повярва?

— Казах й още, че изглежда опасен. Тя иска книгата. Иска Гейбъл Купър. Иска всичко. Смятам да й го дам.

Морган опря глава на ръцете си и започна да я клати с удивление.

— Няма нищо незаконно, Морган. Просто няма.

— Само малка измама — отбеляза той.

— Хората непрекъснато използват псевдоними.

— О, да. Хората използват псевдоними. Само че в твоя случай… смяташ да покажеш физиономия, нали?