Стив Мартини - Класацията

Джак се успокои, че и Аби е сполетяна от същото. Започнаха да се промъкват покрай колите. Още пари на седалката. Двете колела на таксито бяха извън очертанията на най-вътрешната бърза лента. Джак се бе надвесил през прозореца и търсеше с поглед таксито на Аби.

Тъкмо щеше да каже на шофьора да се откаже от гонитбата, когато съзря синия феърлейн през десетина коли напред.

— Заобикаляй! — викна Джак, готов да грабне кормилото.

Запровираха се бясно между колите, на милиметри от бетонния бордюр между двете насрещни платна. Сега ги разделя ха само четири коли. Джак я виждаше през задното стъкло на таксито й, което пълзеше с трийсет километра в час.

Аби го съзря през задното стъкло в най-вътрешната лента и се обърна напред. Отстрани имаше отклонение.

— Свий тук — изпищя тя така, че шофьорът подскочи.

— Ел Кондадо е на три километра.

— Все едно, завивай!

Човекът вдигна рамене и зави надясно без никакви сигнали. Засвиркаха им, но те вече се спускаха по отклонението към бордеите на един краен квартал на Сан Хуан.

В бързата лента Джак бе като в капан. Сграбчи кормилото и се помъчи да се провре надясно. Екнаха оглушителни клаксони. Калникът на таксито закачи бронята на една кола докато я задминаваха. Шофьорът й наби спирачки. Колата му занесе и удари две други. Последва верижна катастрофа като при дерайлирал влак — коли на всички посоки. Таксито на Джак пропусна отклонението. Задните коли го изблъскаха в средната лента. Нямаше връщане назад.

Джак блъсна вратата и се втурна към защитния зид, ограждащ магистралата. С един скок се издигна до кръста над него и се подпря на ръце. Таксито на Аби завиваше вляво на едно кръстовище и след миг изчезна от погледа му.

Заслепен от фаровете и засипан от виковете на разгневените пуерторикански шофьори, Джак прескочи зида и хукна към кръстовището, където бе свила и изчезнала колата на Аби.

Свърза се с Хенри по радиостанцията.

След десет минути пред него спря черен мерцедес, шофиран от охранител на Хенри. Той седеше до него, а отзад бе Джес.

Джак седна до брат си и колата полетя.

Бе отнел живота на повече хора, отколкото някои серийни убийци: шестима на брой. Но Морган не се виждаше в такава светлина. Единият загина при нещастен случай: морякът на „Селя Ларго“. В морален план убийството на други двама се равняваше на унищожението на хлебарки: Джоуи Джерико и оная гнида, бившия съпруг на Аби. Джак и Тереза пък знаеха твърде много. Нямаше как да ги пощади.

Единствено за Аби му беше мъчно, не го отричаше. Обичаше я, бе разкрил душата си пред нея, а тя го бе отблъснала. Мъчеше се да не мисли за това и да се съсредоточи над непосредствената задача.

Тънкостта бе в това да се използва минимално количество материал. В случая това значеше два трийсетсантиметрови детонаторни шнура. Те приличаха на онези въженца за пране, чиито нишки са пъхнати в тънко пластмасово маркуче. Но вместо найлонови нишки, вътре имаше силен експлозив. Много мощен. Ако навиеше шнура около по-тънко дърво и го взривеше, дънерът щеше да стане на трески за частица от секундата, и то безшумно.

За нарязването на шнура Морган използваше ножче за линолеум, отличен инструмент с късо ятаганно острие, същински бръснач.

„Куеста Верде“ бе старо ръждясало корито. Това, че собствениците не го бяха предали за вторични суровини още преди години, се дължеше на търпението им и на необичайно високата застрахователна стойност в полицата.

Преди месеци се бе съгласил да свърши тази работа, още преди книгата на Аби да стане хит. Сега не се нуждаеше от парите за услугата. Ако можеше, би се отказал от този ангажимент. Но не беше лесно да скършиш волята на собствениците на „Куеста Верде“. Щяха да станат подозрителни, да почнат да се чудят дали не им прави мръсотии и не играе със застрахователите. Морган гледаше на задачата си като на прощално тържество, като на последна забава преди пенсионирането. Собствениците щяха да направят голям удар със застраховката, а Спенсър щеше да се оттегли тихо и кротко и да се наслаждава на луксозен живот, за предпочитане в страна с по-хладен климат. Той обърса потта от челото си и си помисли за Ирландия. Там не облагаха с данъци доходите на писателите и той можеше да си издигне цял замък с парите от книгата.

Надянал ръкавица, Морган прокара длан по тръбата, търсейки надпис „вода“. Корабът бе толкова занемарен, че маркировката на тръбите се бе изтрила отдавна. Все пак трябваше да има някакво обозначение. Грабна един парцал и избърса машинното масло и прахта от повърхността на метала. Нямаше нищо. Ала той бе сигурен, че това е водопровод за охлаждане на парната турбина. Беше го проследил до котелното, където изчезваше между котлите и вътрешните стени на корпуса.