Стив Мартини - Класацията

Големи глупаци се оказахме и двамата с Аби. Той се разпореждаше с всичко — с парите, с документите. Аби се беше отдала на писане. Аз на актьорска игра. А през това време човекът си плетял кошницата.

— Откъде знаеш, че е в Сан Хуан? — попита Джес.

— Не знам. Но ако я изпуснем на летището, спукана ни е работата. — Джак безпомощно заклати глава. Двайсет минути летяха в мълчание.

При толкова много подозрителни неща Аби и Джак не бяха обърнали никакво внимание на нито едно. Пишещата й машина бе изчезнала — кой друг освен адвокат ще се сети за това нещо? При съдебен спор машината можеше да се използва като веществено доказателство. Всеки експерт можеше да докаже, че ръкописът е печатан тъкмо на нея.

Джоуи може и да беше първият източник на информация за репортера Томпсън, но Джак предполагаше, че Спенсър е поел от него топката след смъртта му. Как иначе щеше Томпсън да открие Аби на острова?

— Сигурно се готви да каже на Бертоли, че Аби е била всъщност негова адвокатка — предположи Джак. — Че е загинала при трагични обстоятелства заедно с моя милост. Ние двамата сме му били приятели, съгласили се да помогнат за рекламата на книгата. Ще се извини за устроения театър и предвид трагедията те няма да тръгнат да му търсят сметка. Ще каже на агентката и на издателя, че той е написал книгата. Кой ще се наеме да оспорва, като чрез документите държи всичко в ръцете си, включително и Бертоли.

Самата истина. След смъртта на Джак и Аби Бертоли оставаше с печеливш кон, но без ездач. Това му трябваше на Спенсър. Кой ще тръгне да потопява лодка, натъпкана с пари? В комерсиалната литература Гейбъл Купър вече беше име. С него и сюжета на продължението Спенсър щеше да си намери писател фантом, който да свърши работа. После издателят сам щеше да му подхвърли идеи за сюжети. На това му казваха редакторска намеса и през следващите десет години хората щяха да четат Гейбъл Купър без снимка на корицата, а Морган щеше да притежава авторските права.

Хенри излезе от пилотската кабина.

— След пет минути кацаме. Как се чувстваш? — погледна той Джак.

— Добре съм.

— Моите хора ще са на летището да ви помогнат — каза Хенри. Имаше си малка армия от охранители, както и личен бодигард.

— Много съм ти задължен — каза Джак.

— За нищо.

— Мога ли да те помоля за още една услуга?

— Каква?

— Трябваше да оставя един важен малък багаж в Сейнт Кроа — каза завоалирано Джак, но Хенри разбра. — Нямах време да го пращам по пощата — добави той.

— Пък и с тези метални детектори на летището… — усмихна се Хенри.

— Винаги си ме разбирал.

— Моята охрана ще те подкрепи с нещичко, като слезем на летището. — Хенри говореше така, сякаш щяха да му сервират коктейл, а не смъртоносно оръжие.

— Освен мен вие сте единствените хора, които ще я познаят, като я видят. Ако ни се изплъзне в Сан Хуан и открие Спенсър, тогава… — Не беше нужно да довършва мисълта си.

— Откъде разбра, че Аби е жива след експлозията? — по пита Джес.

— Не бях сигурен до тази сутрин, когато отидох да си взема паспорта от сейфа. Взела го е снощи, докато съм бил в банята.

Джес го погледна като ударен с мокър парцал.

— Паспортът ти е в нея?

Джак кимна.

— И кой ще гарантира сега за теб пред имиграционните власти?

— Не се притеснявай. — Джак бръкна в джоба на сакото си и извади син паспорт, който отгърна на страницата със снимката и мушна под носа на Джес.

— Запознай се с Келън Рейд.

Когато видя лицето на Джак, Аби се сепна. Равномерното бръмчене на моторите я бе приспало. Щом отвори очи, той се взря в нея от съседната седалка, където жената, седяща от другата страна на пътеката, бе оставила книгата си, отивайки в тоалетната.

Мургавото замислено лице на Джак бе навред, взряно в нея от обложката на книгата й. В самолета бе зърнала поне пет-шест екземпляра, които пътниците вадеха от чанти и найлонови торбички. Той я дебнеше, опитваше се да я убие, снимката му я гледаше отвсякъде. И не можеше да каже му, тъй като щяха да я помислят за луда. Кой би й повярвал? Единствено Морган.

Когато колелетата стъпиха на пистата на международното летище в Сан Хуан, вече се стъмваше. При разтърсващия допир на гумите с твърдата земя Аби се върна в реалността. Примига няколко пъти, когато лампите светнаха и хората заизваждаха багажа си. Аби се загледа през прозорчето, молейки се Джак да не успее да напусне Сейнт Кроа без паспорт. С кражбата си бе купила малко време.

Продължаваше да рови в ума си за името на кораба. „Куеста…“, „Куеста…“. Какво следваше после?