Стив Мартини - Класацията

Аби не можеше да разбере какво е то. Обърна очи към пътя. Все някой трябва да бе чул или видял експлозията. Но дори и така, щеше да мине време, докато властите откликнат. Кристианстед и пожарната бяха на километри оттук. В близкото имение не живееше никой, а другите постройки наоколо бяха вили, които пустееха по това време на годината. Управата на „Пирата“ можеше да изпрати охраната си, но ако дотогава Джак я откриеше, щеше да е вече късно. Откъдето и да го погледнеш, къщата на Шой Бийч Роуд беше идеалното, място за такава злополука и Джак го бе нацелил.

Той се обърна и се загледа във водата. Аби се притискаше към дървото, неподвижна и обляна в пот. В ръката си Джак държеше това, което вдигна от земята — обгоряло картонче, ту него оглеждаше, ту плажа. Изведнъж Аби осъзна, че той държи плика със самолетните й билети. Тя ги стискаше в ръка, когато откри трупа на Чарли. Беше ги изпуснала при шока от експлозията, който я събори на земята.

Очите на Джак изследваха пространството до плажа като радар, обръщайки се ту в едната, ту в другата посока. После той извърна глава към пламъците, сякаш нещо го озадачаваше.

Това бе последният шанс на Аби. Всеки миг Джак можеше да се усъмни в смъртта й и да потърси следите от стъпките й в пясъка.

Тя пропълзя по нанадолнището към водата. Хавлията й бе не само обгоряла, но и цялата мокра. Изхлузи я, сви я на топка и я мушна под мишница, за да не привлече погледа на Джак, белеейки се на фона на тъмната вода и нощното небе. Прецапа през дълбока до колене вода, затича по плажа и благодари на бога за облаците, които бяха скрили луната.

Прибоят отмиваше следите й, а шумът на вълните заглушаваше стъпките й. Измина над сто метра по пясъка, после се втурна нагоре по мочурливата трева. Свря се зад един храст колкото да надене хавлията си и да си поеме дъх. Все още бе замаяна. Всичко това й приличаше на един кошмар, от който щеше да се отърси със събуждането си. Но болката, раните по краката й и кръвта на бузата бяха истински. Знаеше, че не сънува.

Изкачи се на насипа над плажа и погледна надолу към горящата къща. Колата на Джак все още бе край пътя със запалени фарове. Наблизо имаше пустееща заключена виличка. Аби се промъкна на задната веранда до една декоративна решетка, зад която имаше килер. Тя отвори вратата на килера и се мушна вътре. Постоя в мрака няколко минути. Ослушваше се и се мъчеше да успокои блъсъците на сърцето си.

Вътре бяха складирани градински столове и детски играчки, покрити с паяжина. Аби мразеше паяците. Имаше и гумени салове, гребла и едно малко кану. В него намери чифт гумени обувки за плуване и ги изтръска. Отвътре изпаднаха само няколко гадинки. Аби успя да ги нахлузи, макар и с мъка. По-добре с тях, отколкото боса.

Внезапно чу далечен, задавен вой на сирени — не една, а няколко. Обадили се бяха в пожарната.

Аби изпълзя от килера и хукна нагоре с все сили. Шосето бе на известно разстояние и й трябваха повече от две минути да стигне до него, препъвайки се в камъните и туфите по стръмния склон.

Първата пожарна кола изкачи туловище на възвишението и едва не я отнесе, докато махаше. Така и не я видяха. Последва втора цистерна, но и тя остави Аби да се задавя в прахоляка след нея.

Тя хукна след колите, после забеляза, че пътят се осветява от фарове зад гърба й. Застана насред шосето и замаха с една ръка, а с другата придържаше хавлията си.

Беше патрулна кола с буркан, пръскащ червена и синя светлина, и виеща сирена. Полицаят натисна рязко спирачки и я отпъди с ръка от пътя. Аби обаче направо се хвърли към предния капак, а после заобиколи откъм прозореца на шофьора. Не й приличаше много на полицай. Беше едър и носеше избеляла черна тениска, подгизнала от пот. На гърдите му бе препасан черен найлонов кобур с револвер колкото базука.

— Кво правиш бе, жено! Ще се претрепеш. Айде, чупка! — размаха гневно ръка той.

Аби се запъна да намери думи и най-сетне изрече:

— Опитват се да ме убият. Помогнете ми, моля ви се!

— Какво си пила?

— Послушайте ме! Току-що взривиха къщата ми.

Шофьорът за пръв път я погледна тъй, сякаш бе склонен да й повярва. Аби не можеше да види в лице мъжа на съседната седалка, но изглеждаше добре облечен, със спортно сако. Вратата от неговата страна се отвори и той слезе. Беше висок и строен чернокож мъж, който се взря в Аби над покрива на колата.

— Как се казвате? — попита я.

Цялото й лице бе в сажди, със засъхнала кръв под едното око. Косата й бе разрешена и падаше на мокри кичури.