Стив Мартини - Класацията

Но Аби разбираше, че Морган има право. Планът й бе надминал и най-смелите й мечти. Беше подценила шума около книгата и чара на Джак, който бе грабнал публиката. Беше наклала малък огън да подгрее кариерата си, а сега пламъците заплашваха да я изгорят жива.

Нямаше как да контролират реакцията при публичната й поява, когато щеше да разкрие истината за книгата. Можеше ли славата да се прехвърля като детска топка? Или пък нещата щяха да вземат лош обрат и да доведат до скандал. Никой от двама им нямаше отговор на тези въпроси.

Морган отпи от бирата си, преди да заговори.

— Имам тук нещо, което може да промени мнението ти За Джак. Не исках да ти го казвам по телефона. Той не е толкова наивен, колкото го мислиш.

— Никога не съм казвала, че е наивен. — За малко да добави, че наивниците не носят оръжие, но защо да налива масло в огъня?

— Имам предвид литературата — поясни Спенсър. — На писал е книга.

— Зная. Има цял куфар неиздадени ръкописи. Показа ми ги.

— А това показа ли ти? — Морган бръкна в куфарчето си и извади книгата от антикварната книжарница. Подаде я на Аби.

Тя занемя и се вкамени. Прочете името на автора върху гръбчето — Келън Рейд — от фалшивия паспорт на Джак.

Погледна Морган недоумяващо, сякаш не вярваше на очите си.

— Откъде знаеш, че книгата е негова?

— Погледни посвещението — каза Морган.

Тя отвори на трета страница. На лицето й се изписа дълбока болка от осъзнаването на предателството.

— Защо, защо не ми е казал?

— Ако ти беше казал, щеше ли да го използваш?

— Не зная. — В този момент това бе единственият искрен отговор, който можеше да даде. Фактът, че Джак е издаван, щеше да създаде неприятности. В случай че Бертоли бе на учил, нямаше да се съгласи на такъв бюджет. При идиотските правила в книжния бизнес никога нямаше да се вдигне такъв шум, ако издателят не можеше да представи Джак, най-голямото негово откритие, като дебютиращ писател.

— Затова не ни е казал — заключи Морган. — Но има и по-лошо. — Той отново зарови в куфарчето си и след малко измъкна някакви сгънати страници. Подаде ги на Аби.

— Чети и плачи — каза й.

Аби не знаеше дали желае това. Всичко се разпадаше.

— Преди да дойда тук, се отбих в Южна Каролина. — Говореше, без да я поглежда, навел глава над чашата си, сякаш черпеше сили от нея. — Отидох в Бофорт. Беше смело предположение от моя страна, но реших, че този малък градец си има вестник. И че за този вестник издаването на книга от съгражданин ще бъде голяма новина. Оказах се прав. Открих това в архива на редакцията. Писано е преди девет години. Джак изглежда доста по-млад — каза той и посочи снимката на първата страница. Беше фотокопие, но достатъчно ясно, за да може Аби да познае сияйната усмивка на Джак, седнал на бюро с книгата в ръка. Под снимката имате надпис с името на автора и заглавието.

— Очевидно редакторът му е хвърлил голям труд. Направил е сносна книга — каза Морган. — Но не са улучили момента. Издадена е година и нещо, преди военните трилъри да станат хит. Във вестника се казва, че военните истории нямат бъдеще. При все това книгата е влязла в регионалната класация, която съставят в Атланта. Публикацията е по този повод.

Аби беше като ударена с мокър парцал. Взе страниците и ги зачете под звуците на барабаните и брътвежа от околните маси.

В статията бе обрисуван портретът на млад писател, обзет от манията да стигне върха. Когато се появил в регионалната класация, Джак ипотекирал къщата си и изхарчил всичките си спестявания за промоция на книгата, с цел да влезе в националните класации. Купувал рекламно място в какви ли не вестници из цялата страна, направил и авторска обиколка. Дори се опитал сам да продава книгата от багажника на колата си. Но не постигнал нищо. Без подкрепата на голямо издателство със собствена мрежа от контакти и динамичен маркетинг той просто пропилял парите си и се простил с мечтата си.

Когато дочете статията, Аби пусна страниците на масата и се взря в далечината. Гледаше през Морган, сякаш той не съществуваше. Беше в шок и не знаеше дали да се ядосва, или да плаче. Не можеше да повярва, че Джак е скрил от нея този факт. Бяха говорили за ръкописите му. Бе потърсил помощта й, за да ги издаде. Осем ръкописа и един друг, за който бе споменал, но отказа да обсъжда. Сега тя знаеше защо.

— Как е могъл? — Аби мислеше, че го обича. Беше му се доверила, казала му бе неща, несподелени с никого, дори и с Морган. Чувството за предателство я смазваше.