Стив Мартини - Класацията

Той надраска някакъв адрес на листче, което взе от бюрото, и го подаде на Чарли.

— Знаеш ли къде се намира?

Чарли погледна листчето и поклати глава.

— В Карибско море. Лети се през Маями. Имаш ли паспорт в себе си?

— В кантората ми е.

— Поискай да ти го изпратят експресно в този хотел и си направи резервация за довечера. — Джак написа името на евтин хотел близо до летището в Маями. — На сутринта паспортът ти ще е пристигнал и тогава ще идеш при нея да поговорите. И не я тормози, не й вади душата. Разбрахме ли се? Ще чакаш там, докато аз дойда. Тогава ще поговорим тримата. Има един хотел, който се казва „Пиратът“. Кажи, че аз те пращам, управителят ми е приятел и ще ти намери стая. И ако си умен, на излизане няма да кажеш нищо на мисис Оуенс или на който и да е.

Чарли го погледна, но в погледа му нямаше обещание. Той още разтриваше ръката си да засили кръвообращението и огъваше пръстите си да провери дали не са безчувствени.

— Ако издрънкаш нещо, пиленцето ще отлети — каза Джак. — Тогава за никого няма да има пари.

Чарли разбра този намек. Джак го хвана за ухото като първолак и го поведе към вратата.

— Отвори я бавно — каза той. — Няма да е хубаво мисис Оуенс да залитне напред и да си счупи носа. — Предполагаше, че Карла е залепила ухо на ключалката. Внезапно гласът му се извиси и придоби дружелюбна нотка: — Ами да, смятам, че ще изясним случая. — Искаше да даде възможност на Карла да се изправи, преди да отворят. — Идете да поговорите с Аби и съм сигурен, че тя ще ви обясни как е станала цялата работа.

Когато Чарли отвори вратата, Карла беше на прага, опитвайки се да си придаде нехаен вид. Джак показа сговорчивост, като хвана ръката на Чарли и я разтърси, гледайки Оуенс.

— Голяма грешка е станала — каза той. — Проклетите банки са оплескали нещата. Трябва да оправим тая работа. Сигурен съм, че Аби ще успее да изясни всичко.

Чарли му се усмихна, но със стаена злоба. Той никога не атакуваше физически. Джак беше неандерталец. Чарли щеше да използва ума си. Карла бе коз в ръцете му. Имаше нещо, което Аби и Джак криеха от нея. На него му оставаше само да разбере какво е то.

— Нима си тръгвате толкова скоро? — попита Карла.

— Бърза да хване самолета — обади се Джак.

— Ами да ви изпратя тогава? — Оуенс искаше да остане за малко насаме с Чарли.

Джак го погледна убийствено и Чарли отклони предложението.

— Ще се оправя сам — каза той. — Но ми беше приятно, че се запознахме. Може би ще се видим отново някой път.

— Разбира се — рече Карла. — Обадете ми се по телефона.

— Непременно.

Чарли щеше да се смее последен. Беше открил слабото им място.

Телефонът зазвъня, но той не го вдигна, докато не пописа изречението си на компютъра.

— Нюзрумът.

— Мистър Робърт Томпсън ли е?

— Да. Кой се обажда? — Томпсън беше журналист в „Интрудър“ и трябваше да предаде материала си незабавно.

— Няма значение кой. Още ли се интересувате от случая, в който е намесена адвокатката Аби Чандлис?

— Пак вие. — За втори път му се обаждаха относно Аби Чандлис. — Кой сте всъщност?

— Някой, който иска да ви даде сведения, ако сте достатъчно умен да ме изслушате.

Томпсън наостри уши.

— Бяхте по следите на интересна история. Не биваше да се отказвате толкова лесно. Тя е по-скандална, отколкото сте си мислили. Едно от най-големите издателства в Ню Йорк се кани да публикува страхотен бестселър, без да подозира, че става дума за измама.

— Не ви разбирам — каза Томпсън. — Омръзна ми да тичам за тоя, дето духа.

— Книгата ще е голям бум. Но дори и литературният агент, който представлява автора, не знае за измамата.

— Какво е заглавието?

— Това по-късно — рече гласът отсреща.

— Поне ми кажете издателството или името на агента.

— Не този път. Засега ви стига да знаете, че адвокатът Чарли Чандлис е наясно какво става.

— Вижте, ако нямам повече информация…

— Правата за филмиране на романа вече са продадени за три милиона долара.

Томпсън престана да задава въпроси и започна да си води бележки.

— Продуцентите на филма също не знаят нищо. Всички са в неведение освен Аби Чандлис и още няколко души, с които тя работи.

— А защо го правят?

— Оставям на вас да откриете защо.

— Звучи ми като рекламен трик — каза Томпсън.

— Полицията не се занимава с рекламни трикове.

— За какво говорите?

— Полицията в Сиатъл издирва Аби Чандлис, за да я разпита.

— Защо?

Последва кратко мълчание, сякаш човекът отсреща се мъчеше да прецени докъде да стигне.