Ричард Матисън - Аз съм легенда

Тревата в гробището бе избуяла толкова нависоко, че той с мъка превиваше жилавите стръкове. Вятърът тихо въздишаше из дървесните клони, листата прошумоляваха загадъчно. Не се долавяше никакъв друг шум, освен пропукването на сухите листа и вейки под краката му и абсурдната песен на птиците.

„Навремето наивно си мислех, че пеят от радост, щастливи заради хармонията на света! — досети се Невил. — Ала явно съм се лъгал… Пеят, защото нямат капчица мозък в птичите си глави!“

Беше изминал почти десет километра с колата, преди да се запита накъде отива. Странно — тялото и съзнанието му като че ли се опитваха да го отклонят от истинската посока. Той знаеше само, че болестта го обземаше и че трябваше да се отдалечи от къщата. Но не си даваше сметка, че щеше да посети Вирджиния. Въпреки всичко, тъкмо към гробищата беше поел с бясна скорост.

От колко време не бе идвал тук? Навярно поне от месец. Сигурно трябваше да донесе и цветя, но едва пред гробищния портал осъзна каква е била крайната цел на бясното му каране. Старата болка го принуди да стисне зъби: защо и Кати не бе тук? Защо се бе подчинил така сляпо на онези идиоти, след като бяха оповестили още по-идиотските си заключения по време на епидемията? Бе сигурен, че щеше да го боли по-малко, ако знаеше, че и Кати почива тук в мир, до майка си…

Побиха го ледени тръпки, в стомаха му запъпли необясним ужас. Наближавайки гробницата, забеляза, че желязната врата е открехната.

— О, не! — успя да изстене. Затича се във високата, влажна трева. — Ако са идвали тук, ако само са я докоснали, кълна се, ще опожаря града до основи!

Разтвори широко вратата и очите му се впиха в мраморния цокъл, където в малка ниша беше положен запечатания ковчег. Беше си на мястото, непокътнат! Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на Невил.

Едва след това той забеляза мъжа, проснат в единия ъгъл на криптата. Тялото му се бе свило върху ледения под.

С яростно ръмжене Невил се нахвърли върху му. Сграбчи го за дрехите, извлече го до входа на гробницата и го захвърли навън сред избуялите бурени. Тялото се претърколи няколко пъти и застина по гръб, неподвижно, обърнало пепелявото си лице към небето.

Леко запъхтян от усилието, Невил се върна в гробницата. Затвори очи, постави ръце върху капака на ковчега.

— Тук съм — промълви тихо. — Върнах се… Спомни си за мен…

Изхвърли цветята, които беше донесъл предния път, събра няколкото листа от пода, навеяни вътре от вятъра. После приседна до ковчега, долепяйки чело в студения метал. Тишината благосклонно го обгърна в студените си обятия.

„Да можех и аз да умра сега… — помисли си, — да можех да умра тук спокойно, без страх, без вопъл и стон. Да можех да остана при нея, да бъда с нея… Да повярвам , че бих могъл да бъда с нея…“

Пръстите му бавно се свиха, главата клюмна върху гърдите му.

„Вирджиния, отведи ме с теб, пренеси ме в отвъдното, в твоите вечни покои! Стори тъй, че да се отзова с леко сърце на повика ти…“

Една сълза се отърколи върху безжизнената му ръка.

Нямаше никаква представа колко време беше прекарал в гробницата така. След дълго, много дълго болката му се уталожи, почувства се по-спокоен. Той се съвзе, въздъхна тежко и едва тогава се изправи.

„Да, така е — мислеше. — Все още съм жив… За съжаление… Сърцето ми бие, кръвта ми тече във вените, мускулите се свиват… Всичко е напълно безсмислено и безцелно, но е така…“

Той излезе от гробницата, като затвори тихо вратата след себе си, сякаш се страхуваше да не наруши спокойния сън на Вирджиния.

Беше забравил за трупа отвън и за малко не се препъна в него. Замръзна вцепенен на място. Нещо бе станало с трупа. Какво се бе случило? Мъжът беше мъртъв, в това не можеше да има никакво съмнение. Но каква беше причината за неговата смърт? Разложението бе настъпило толкова бързо и бе така пълно, че вече на вид и по миризма той сякаш имаше пред себе си труп на няколко дена! Превъзбудена, мисълта на Невил работеше трескаво.

Нещо беше убило вампира, нещо невероятно ефикасно. Сърцето не беше засегнато, наоколо нямаше провесени плитки чесън… и въпреки това…

Ами да, разбира се: дневната светлина !

Невил се укори, че не се бе сетил по-рано. Вече от пет месеца знаеше с какво усърдие те се криеха през деня, но никога досега не се беше опитвал да свърже двата факта! Беше толкова просто и толкова глупаво от негова страна!…

Слънчевите лъчи! Инфрачервените и ултравиолетовите. Трябваше да е това. Но защо? И защо той самият не знаеше нищичко за въздействието на слънчевата светлина върху човешкия организъм? Друго: този човек тук беше възкръснал, беше се върнал от преизподнята, беше истински вампир… Слънцето щеше ли да подейства по същия начин и върху другите, онези живите, които просто бяха заразени?