Джек Лондон - Желязната пета

След това настъпи блажена забрава. Не разбирах нищо, не виждах нищо и само кретах напред, за да търся безопасност. Следващото кошмарно видение беше безмълвна улица на мъртъвци. Озовах се на нея неочаквано, както странник в полята се озовава пред шуртящ поток. Само че този поток, в който се взирах, не шуртеше. Той беше скован от смъртта. От единия край на паважа до другия, покрил тротоарите, той се ширеше там, прострял се почти съвсем равно, само тук-там с някоя купчина или могилка от трупове, нарушаващи гладката повърхност. Горките измъчени хора от бездната, подгонени роби — те лежеха тук като зайци в Калифорния след някоя хайка 120. Погледнах нагоре и надолу по улицата. Никакво движение, никакъв звук. Смълчаните сгради наблюдаваха това зрелище с многобройните си прозорци. И веднъж, само веднъж, видях една ръка да се движи в този мъртвешки поток. Кълна се, че я видях да се движи с чудноватия гърч на предсмъртна мъка, а след нея се надигна глава, цялата окървавена и неизказано ужасна, която нещо ми изломоти, а след това се отпусна отново и не се помръдна повече.

Спомням си друга улица с безмълвни сгради от двете страни и страхът, който ми върна съзнанието, когато отново видях хората от бездната, но този път в поток, който течеше и се приближаваше. И после съзнах, че няма от какво да се страхувам. Потокът се движеше бавно и от него се надигаха стонове и ридания, проклятия, старческо дърдорене, истерия и безумие, защото това бяха най-младите и най-старите, немощните и болните, безпомощните и отчаялите се — всичките човешки останки на гетото. Опожаряването на голямото гето в южната част на града ги беше подкарало към пъкъла на уличните боеве, но накъде отиваха и какво стана с тях, не знаех и никога не узнах 121.

Смътно си спомням как счупих една витрина и се крих в някакъв магазин, за да се спася от улична тълпа, преследвана от войници. И една бомба избухна до мене веднъж в някаква тиха улица, където, колкото да гледах нагоре и надолу, не можах да видя човешко същество. Но следващото ми ярко възпоминание започва с изгърмяването на пушка и как внезапно осъзнах, че в мен се цели войник от автомобил. Куршумът не ме уличи и в следния миг аз виках паролата и правех условните знаци. Споменът ми за пътуването с автомобила е много неясен, макар че това пътуване на свой ред се прекъсва от една много жива картина. Изстрелът на войника, седящ до мене, ме накара да отворя очи и аз видях Джордж Милфорд, когото познавах от дните на Пел стрийт, да се свлича бавно на тротоара. Още докато се свличаше, войникът гръмна отново и Милфорд се преви одве, след това стремително се изправи и се просна на земята. Войникът се изсмя, а автомобилът полетя напред.

Следващото нещо, което си спомням, е, че ме събуди от дълбок сън някакъв човек, който крачеше нагоре-надолу до самата мен. Лицето му бе измъчено и напрегнато, пот се стичаше от носа и от челюстите му. Той притискаше плътно до гърдите едната си ръка с другата и кръв капеше на пода при всяка негова крачка. Беше с униформата на наемник. Отвън, сякаш през дебели стени, долиташе глух тътен на избухващи бомби. Бях в някаква сграда, водеща двубой с друга.

Влезе лекар да превърже ранения войник и аз научих, че е два часът след пладне. Главоболието все още ме измъчваше и лекарят се откъсна от работата си колкото да ми даде силно лекарство, което да успокои сърцето и да облекчи страданието ми. Заспах отново и следващото нещо, което си спомням, е, че съм на покрива на зданието. Сражението около нас бе стихнало и аз наблюдавах нападението на балоните срещу крепостите. Някой ме беше прегърнал с една ръка и аз се притисках към него. За мене беше нещо съвсем естествено, че това е Ърнест, и изведнъж осъзнах, че се чудя как е могъл така лошо да си опърли косата и веждите.

По най-невероятна случайност бяхме се намерили с него в този ужасен град. Той никак не беше подозирал, че съм могла да напусна Ню Йорк, и когато минавал през стаята, където съм спала, не можел отначало да повярва, че това съм аз. От Чикагската комуна не видях почти нищо повече. След като наблюдавахме нападението с балони, Ърнест ме заведе долу, във вътрешността на сградата, където проспах следобеда и нощта. Третия ден прекарахме в сградата, а на четвъртия, когато Ърнест получи от властите разрешение и автомобил, напуснахме Чикаго.

Главоболието ми беше минало, но бях много уморена и телом, и духом. Облегната на Ърнест, лежах в автомобила и с безучастен поглед наблюдавах как войниците се мъчат да изведат колата вън от града. Сраженията все още продължаваха, но само на отделни места. Тук-там цели райони бяха още в ръцете на нашите другари, но тези райони бяха обкръжени и пазени от големи войскови поделения. По този начин другарите ни бяха задържани в стотина изолирани капана, докато действията за капитулацията им продължаваха. А капитулацията значеше смърт, защото не се даваше никаква пощада, затова те се биеха геройски до сетния човек 122.