Джек Лондон - Желязната пета

Първо, дрехите му не бяха по мярка. Беше облечен с готов костюм от тъмен плат, който не лежеше добре на фигурата му. Всъщност никакъв готов костюм не би могъл да лежи добре на фигурата му. И тази вечер, както винаги, мускулите изпъваха плата, а поради силно развитите рамене сакото на гърба представляваше плетеница от гънки. Вратът му беше врат на боксьор 7 7 В онези дни мъжете имали обичай да се състезават за пари. Те се биели с ръцете си. Когато единият изпадал в безсъзнание от бой или бивал убит, останалият жив вземал парите. — дебел и силен. „Това, значи, е социалният философ и бивш ковач, открит от баща ми“ — помислих си аз. И той положително изглеждаше такъв с тези издути мускули и бичи врат. Веднага го определих: „Някакво чудо — помислех си, — нещо като Слепия Том 8 8 Тази неясна забележка се отнася до сляп музикант негър, който пленил света във втората половина на деветнадесетото столетие от християнската ера. на работническата класа“.

А после, когато ми стисна ръка! Ръкостискането му беше здраво и силно, но освен това той ме изгледа дръзко с черните си очи — твърде дръзко, помислих си аз. Виждате ли, бях рожба на своята среда и по онова време имах подчертани класови инстинкти. Такава дързост от страна на някой мъж от моята класа щеше да е почти непростима. Знам, че неволно сведох очи и изпитах голямо облекчение, когато го отминах и се обърнах да поздравя епископ Морхаус — един от моите любимци, мил и сериозен мъж на средна възраст, приличащ на Христос по своята външност и доброта, а при това голям учен.

Но тази дързост, която взех за нахалство, бе съществено указание за характера на Ърнест Евърхард. Той се държеше просто, прямо, не се боеше от нищо и не желаеше да хаби време за предвзети условности. „Ти ми хареса — обясни ми той много по-после, — а защо да не си напълня очите с това, което ми харесва?“ Споменах вече, че Ърнест не се боеше от нищо. Беше по природа аристократ, и то въпреки факта, че беше в лагера на неаристократите. Беше свръхчовек, рус звяр, според описанието на Ницше 9 9 Фридрих Ницше , лудият философ на деветнадесетото столетие от християнската ера, който долавял разпокъсани частици от истината, но, преди да свърши, се откъснал в разсъжденията си от обширния обсег на човешката мисъл и се довел до лудост. , а отгоре на това гореше от демократичен дух.

Залисана с посрещането на другите гости, като оставим настрана и неблагоприятното ми впечатление, аз съвсем забравих за философа на работническата класа, макар веднъж или дваж по време на вечерята да го зърнах — особено пламъчетата в неговите очи, когато слушаше думите ту на един проповедник, ту на друг. „Има усет за хумор“ — помислих си аз и почти му простих за дрехите. Но времето напредваше, напредваше и вечерята, а той нито веднъж не отвори уста да заприказва, докато проповедниците не спираха да говорят за работническата класа и отношението й към църквата, за това какво е направила и прави църквата за нея. Забелязах, че баща ми се дразни от факта, че Ърнест не приказва. Веднъж татко се възползува от кратко смълчаване и го помоли да каже нещо, обаче Ърнест сви рамене, рече „Нямам какво да кажа“ и продължи да яде солени бадеми.

Но татко не се примиряваше, когато му отказваха. След малко той каза:

— Между нас има член на работническата класа. Сигурен съм, че той може да ни представи нещата от друго гледище, което ще бъде интересно и освежително. Думата ми е за господин Евърхард.

Другите проявиха благовъзпитан интерес и настояха пред Ърнест да изложи възгледите си. В държането им към него имаше толкова снизходителност и любезност, че то беше направо покровителствено. Видях, че Ърнест го е доловил и това го забавлява. Той се огледа бавно наоколо и аз видях искрици смях в очите му.

— Не съм опитен в етикецията на църковните прения — заговори той, но спря от скромност и нерешителност.

— Продължавайте — подканиха го те, а д-р Хамърфилд каза:

— Ние нямаме нищо против истината в кой да е човек. Ако е искрена — поправи се той.

— Сиреч за вас искреността и истината са две отделни неща — веднага се изсмя Ърнест.

Д-р Хамърфилд се сепна, но успя да отговори:

— И най-добрите между нас може да грешат, млади човече, и най-добрите между нас.

Държането на Ърнест се промени в същия миг. Той стана друг човек.

— Добре тогава — отговори той, — нека започна с това, че вие всички грешите. Вие не знаете нищо, дори съвсем нищо за работническата класа. Разбиранията ви за социологията са толкова порочни и нищожни, колкото и вашият начин на мислене.