Треванян - Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

Той й обясни как да стигне до Шато Етчбар: първо излиза от Тардетс („р“-търкалящо се, „с“ и „т“ произнесени заедно); след това минава през селото Абенс-де-Хаут (пет срички, „х“ и „т“ произнесени заедно) и нагоре през Лишанс (без носовки), след което тръгва по дясното отклонение през хълмовете на Етчбар; но не и по лявото отклонение, което ще я доведе до Лик.

— Далече ли е?

— Не, не е далече, но нали не искате да отидете в Лик?

— Искам да кажа до Етчбар. Далече ли е до Етчбар? — В нейното изморено и напрегнато състояние усилието да получи една малка информация от един баск й се стори огромно.

Той помръдна с рамене.

— О, сигурно е два километра след Абенс-де-Хаут. Не можете да го пропуснете. Освен ако завиете наляво на разклонението. Тогава вече ще го пропуснете! Ще го пропуснете, защото ще бъдете в Лик, нали разбирате…

Възрастните играчи на mousse бяха изоставили играта си и се бяха събрали зад собственика, любопитни да разберат какво беше това объркване, което причиняваше тази чужденка. Те проведоха кратка консултация на баскски и накрая се съгласиха, че ако момичето тръгне по лявото отклонение, наистина ще отиде в Лик. Но Лик не беше толкова лошо място. Нямаше ли една прочута история за моста на Лик, построен с помощта на малките хора от планината, които тогава…

— Слушайте! — помоли се Ханна. — Има ли някой, който може да ме закара до Шато Етчбар?

Проведе се кратък дебат между собственика на кафенето и играчите. Имаше известен спор и голямо количество обяснения и изясняване на позиции. След което най-старшият поднесе общото мнение:

— Не.

Бяха решили, че тази чужденка с къси шорти и раница беше от онези млади атлетични туристи, които се държаха много приятелски, но даваха малко бакшиши. Следователно, нямаше кой да я закара до Етчбар, с изключение на най-възрастния от играчите, който искаше да рискува с щедростта й, но за съжаление нямаше кола. И освен това не можеше да кара.

С въздишка Ханна взе раницата си. Но когато собственикът на кафенето й припомни за чашката кафе, тя се сети, че нямаше никакви френски пари. Тя обясни, опитвайки се да представи нещата откъм смешната им страна. Но той впери поглед в чашата неплатено кафе и запази печално мълчание. Играчите започнаха да обсъждат тази нова ситуация с оживление. Какво? Туристката е пила кафе, без да има пари да го плати? Това направо беше въпрос за съда.

Накрая собственикът изпусна една разкъсваща въздишка и я погледна трагично с влажни очи. Наистина ли искаше да му каже, че няма два франка за кафето — да забравим бакшиша — само два франка? Това беше просто въпрос на принцип. Все пак той е платил за това кафе; платил е за газта, с която е стоплил водата; и на всеки две години плаща на калайджия да поправи джезвето. Той беше човек, който плаща дълговете си. За разлика от някои други, които би могъл да спомене.

Ханна се чудеше да се смее ли или да се ядосва. Не можеше да повярва, че целият театър се разиграваше само заради два франка. (Тя не знаеше, че истинската цена на кафето в действителност беше един франк.) Никога преди не се беше сблъсквала с тази френска версия на скъперничество, в която парите — самата монета — беше центърът на всяко съображение, по-важно от стоката, комфорта, достойнството. В действителност беше по-важно и от самото богатство. Нямаше начин да знае, че тези хора, въпреки че носеха баскски имена, бяха станали французи под влиянието на радиото, телевизията и контролираното от правителството образование.

В тяхното съзнание преобладаваше дребният търговец. Те напълно споделяха галския възглед за печалба, при който удоволствието да спечелиш сто франка беше нищо пред силното страдание, причинено от загубата на един сантим.

Разбирайки, че неговата болка и разочарование няма да доведат до получаването на тези два франка от младото момиче, собственикът се извини с подигравателна любезност, като й каза, че веднага се връща.

Когато след двадесет минути се появи отново след дълъг и напрегнат разговор с жена си, той попита:

— Вие приятелка ли сте на мистър Хел?

— Да — излъга Ханна, без да иска да навлиза в подробности.

— Разбирам. Добре тогава. Ще приема, че мистър Хел ще плати вместо вас. — Той откъсна лист от един бележник и написа нещо на него, след което го сгъна два пъти и с нокти заостри ръбовете.

— Моля, дайте това на мистър Хел — каза той студено. Очите му вече не пробягваха по гърдите и краката й.

Някои неща бяха по-важни от романтиката.