Джек Лондон - Семето на Маккой

Нагазил с металния си корпус дълбоко във водата под тежестта на пшеницата в трюмовете си, „Пирене“ се движеше едва-едва, така че човекът от малкото кану можа по-лесно да се качи на борда. Когато погледът му се изравни с борда и той вече виждаше палубата, стори му се, че различи лек, почти незабележим дим. Това приличаше по-скоро на мираж, на някаква трептяща прозрачна завеса, която изведнъж се разпростря пред очите му. За малко да вдигне ръка да я отмахне, но в същия миг си помисли, че остарява вече и е време да поръча да му донесат очила от Сан Франциско.

Като се прехвърли на борда, той погледна нагоре към високите мачти, после към помпите. Те не работеха. На пръв поглед нищо лошо не бе се случило и човекът се учуди защо корабът бе дал тревожен сигнал. Сети се за своите щастливи островитяни и си рече: дано не е някаква болест. Навярно корабът бе привършил водата и хранителните си припаси. Новодошлият се ръкува с капитана, чието изпито лице и угрижен поглед недвусмислено говореха, че го е сполетяла беда, незнайно каква. В същия миг усети лека, неопределена миризма. Напомняше миризмата на прегорял хляб, но малко по-различна.

Човекът се огледа с любопитство наоколо. На няколко крачки от него един моряк с изнурено лице калафатеше палубата. Както се бе загледал в моряка, видя изпод ръцете му да се издига внезапно тънка струйка дим, която се изви и завъртя нагоре и изчезна. Той вече бе стъпил на палубата. Усети, че под краката му пари — топлината бързо проникваше през загрубялата кожа на босите му нозе. Сега разбра какво нещастие бе сполетяло кораба. Веднага устреми поглед към предната му част, откъдето целият екипаж — все моряци с изнурени лица — го гледаше с нетърпеливо очакване. Погледът на влажните му кафяви очи мина над тях като благословия, облекчи болката им, обгърна ги като плащ на велик покой.

— От колко време гори, капитане? — попита той с глас толкова нежен и спокоен, че приличаше на гукаме на гълъб.

Отначало капитанът усети как покоят и блаженството на този глас проникват и в него; после го завладя съзнанието за всичко, което бе изживял и все още изживяваше и се почувствува засегнат. С какво право този дрипав бараба с брезентни панталони и памучна риза внушава покой и блаженство — на него и на изстрадалата му и измъчена душа? Капитанът не стигна до този въпрос по пътя на разсъжденията: неосъзнати чувства го караха да негодува.

— От петнадесет дена — отговори той кратко. — Но кой сте вие?

— Казвам се Маккой — чу се отговорът, в който звучеше ласка и състрадание.

— Искам да кажа лоцман ли сте?

Маккой предаде благословията на погледа си на високия широкоплещест мъж с измъчено небръснато лице, който се присъедини към капитана.

— Всички тук сме лоцмани, капитане, аз познавам всяка педя от тези води.

Но капитанът беше нетърпелив.

— На мен са ми нужни представители на властта. Искам да поговоря с тях и да ги порицая.

— В такъв случай можете да поговорите с мене.

Пак този покой, внушаван по невидими пътища, а неговият кораб гори като пещ под краката му! Капитанът вдигна вежди нетърпеливо и нервно и стисна юмрук, като че се готвеше да нанесе удар.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.

— Аз съм главният представител на властта — отвърна Маккой все с този невъобразимо мек и нежен глас.

Високият широкоплещест мъж избухна в остър, по-скоро истеричен, отколкото весел смях. И той, и капитанът изгледаха Маккой с недоверие и почуда. Не можеха да си представят, че този босоног бараба ще се държи с такова достойнство. Ризата му беше разкопчана, та се виждаха посивелите косми на гърдите му; фланелка не носеше. Вехтата сламена шапка не можеше да скрие невчесаните

му сиви коси. До средата на гърдите му се спускаше неподрязана патриархална брада. Във всеки магазин за конфекция той би могъл да се поднови от глава до пети само срещу два шилинга.

— Да имате родствена връзка с Маккой от кораба „Баунти“? — попита капитанът.

— Той е мой прадядо.

— О! — възкликна капитанът и се замисли. — Казвам се Дейвънпорт, а това е господин Кониг, първият ми помощник.

Ръкуваха се.

— А сега да пристъпим към работа. — Капитанът говореше бързо, защото се налагаше да се действува с най-голяма скорост. — Горим вече две седмици. Всеки момент корабът може да се превърне в ад. Затова взех курс към Питкеърн. Искам да го изкарам на бряг или да го потопя в плитчина, та да спася корпуса.