Джек Лондон - Семето на Маккой

Вятърът го удари с още по-мощен напор в гърба и изсвири в ушите му. Той прецени силата му и веднага погледна през борда.

— Вятърът непрекъснато се усилва — съобщи капитанът. — Сега старото корито прави близо дванайсет възла. Ако поддържа тази скорост, довечера ще свием някои платна.

През целия ден „Пирене“, със своя товар от тлеещ огън, пореше разпененото море. С настъпването на нощта прибраха бомбрамеелите и брамселите и корабът продължи да се носи в тъмнината, преследван от рева на големите пенливи вълни. Благоприятният вятър даде резултат — на целия кораб се чувствуваше явно облекчение. Към края на вахтата някоя безгрижна душа подхвана песен, а когато удари осем, вече целият екипаж пееше.

Капитан Дейвънлорт нареди да изнесат одеялата му и да ги постелят на покрива на капитанската кабина.

— Вече забравих какво значи сън — обясни той на Маккой. — Не мога да издържам повече. Но можете да ме събудите по всяко време, щом решите,

че е необходимо.

В три часа сутринта някой го подръпна леко за ръката и той се събуди. Надигна се бързо и примигна срещу небето, все още замаян от тежкия сън. Вятърът пееше в такелажа бойната си песен, а побеснялото море блъскаше „Пирене“. Корабът рязко се накланяше ту на една, ту на друга страна и вода често-често заливаше горната палуба. Маккой крещеше нещо, но капитанът не можеше да чуе. Тогава Дейвънлорт се пресегна, хвана Маккой за рамото и го притегли към себе си така, че ухото му да бъде по-близо до устата на губернатора.

— Часът е три — чу той гласа на Маккой, който, все още звучеше като гълъбово гукане, но беше странно приглушен, като че идеше нейде отдалеч. — Изминали сме двеста и петдесет мили. Остров Крее само на трийсет мили от нас, някъде там, право насреща. На него няма фар. Ако продължиме да се носим напред, ще се разбием и ще отидем по дяволите — и ние, и корабът.

— Как мислите — дали да не легнем на дрейф?

— Да, да легнем на дрейф до разсъмване. Това

ще ни забави само четири часа.

И тъй „Пирене“ със своя огнен товар легна на дрейф и поведе борба със зъбатата буря, като посрещаше и разбиваше налитащите вълни. Това бе

черупка, пълна със запалителен материал, а тия

влечки върху нея, на косъм от смъртта, с върховни усилия й помагаха в борбата.

— Съвсем необичайно явление е тази буря — каза Маккой на капитана в каютата, дето се бяха приютили. — По правило по това време на годината не би трябвало да има буря. Изобщо напоследък времето е необичайно. Пасатите спряха, а ето че сега духа точно по посоката от която идват те. — Той посочи с ръка в тъмнината, като че погледът му пробякваше стотици мили напред. — Ето там, на запад. страшно се мъти някъде там — ураган или нещо подобно. Имаме късмет, че сме толкова далеч на изток. Тази буря е нищо — добави. — Не може да трае дълго. Това поне мога да ви кажа.!

Призори бурята поутихна. Но зората им разкри нова опасност. Над морето бе легнала мъгла или по-скоро млечна омара, която имаше плътността на мъгла, тъй като пречеше да се вижда, но се стелеше на съвсем тънък слой, защото слънцето проникваше през нея и тя пламтеше от сиянието на лъчите му. От палубата на „Пирене“ излизаше повече дим, отколкото предния ден, и веселото настроение на командния състав и екипажа изчезна. От готварницата долиташе хленченето на юнгата. Това беше първото му пътуване и сърцето му се свиваше от страх пред смъртта. Капитанът се шляеше нагоре-надолу като привидение, хапеше нервно мустака си и се чумереше, без да може да реши какво да предприеме.

— Какво смятате? — попита Дейвънпорт, спирайки се при Маккой, който закусваше с пържени банани и чаша вода.

Маккой изяде последния банан, пресуши чашата и бавно се огледа. Очите му кротко се смееха, когато отговори:

— Как да ви кажа, капитане, горим не горим, да караме. Палубите няма да издържат безкрайно. Тази сутрин са още по-нагорещени. Имате ли да ми дадете едни обувки. Вече ми става трудно с тия боси крака.

Докато обръщаха по посока на вятъра, „Пирене“ загреба две големи вълни и първият помощник изказа пожелание тази вода да навлезе в трюмовете, ако това можеше да стане, без да се отварят люковете. Маккой се наведе над компаса, за да види курса.

— Аз бих се помъчил да го държа по към вятъра — каза той. — Течението ни отнася.

— Обърнах с още един румб — обясни капитанът. — Не стига ли?

— Аз бих дал два румба, капитане. Тази нищо и никаква буря ускори западното течение повече, отколкото можете да си представите.