Джек Лондон - Семето на Маккой

— В такъв случай сте направили грешка, капитане — рече Маккой. — Трябваше да гоните Мангарева. Там има удобен бряг и лагуна, чиста като речен вир.

— Но сега сме тук, както виждате — отвърна първият помощник. — Там е работата, че вече сме тук. И трябва да направим нещо.

Маккой поклати любезно глава.

— Тук нищо не можете да направите. Няма пясъчен бряг. Няма дори къде да хвърлите котва.

— Глупости! — каза помощникът. — Глупости! — повтори той високо, докато капитанът му правеше знаци да не се държи грубо. — Какви ми ги разправяте? Тогава къде държите корабите си, а? Шхуните или платноходките, или каквото имате там? А? Отговорете де!

Маккой се усмихваше меко, както и говореше. Усмивката му беше милувка, ласка, която обгръщаше уморения помощник, за да му вдъхне мира и покоя на безметежната душа на Маккой.

— Нямаме нито шхуни, нито платноходки — отговори той, — — а канутата си изнасяме горе на скалите.

— Трябва да ми покажете как става това — изръмжа помощникът. — А как ходите до другите острови? Кажете ми де!

— Не ходим. Като губернатор на Питкеърн отивам понякога аз. Когато бях по-млад, пътувах — понякога с търговските шхуни, но най-вече с мисионерския бриг. Но брига го няма вече и разчитаме само на случайно минаващи кораби. Случвало се е в годината да минат до шест. Някой път по цяла година и дори повече не минава никакъв кораб. Вашият е първият от седем месеца насам.

— Да не искате да кажете, че… — започна помощникът.

Но капитан Дейвънпорт се намеси:

— Хайде стига. Губим време. Какво трябва да направим, господин Маккой?

Старецът обърна своите кафяви, кротки като жена очи към брега и капитанът и помощника проследиха погледа му — той се спря върху самата скала на Питкеърн, после върху скупчения на носа екипаж, който нетърпеливо чакаше да се вземе някакво решение. Маккой не бързаше. Обмисляше спокойно и бавно, стъпка по стъпка, с увереността на един разум, който никога не е обезпокояван или измъчван от живота.

— Вятърът сега е слаб — рече той най-после. — Има силно течение в западна посока.

— Тъкмо това ни накара да тръгнем по посока на вятъра — прекъсна го капитанът, за да не го мислят за неопитен в мореплавателското изкуство.

— Да, тъкмо това ви е накарало да тръгнете по посока на вятъра — продължи Маккой. — но днес не можете да плавате срещу това течение А дори да успеете, никъде наоколо няма бряг. Корабът ви ще бъде безвъзвратно загубен.

Той млъкна, а капитанът и помощникът му се спогледаха отчаяно.

— Но аз ще ви кажа какво можете да направите. Тази вечер, около полунощ, вятърът ще се усили — виждате ли онези облачета и онова черното там отвъд оня нос? Оттам ще задуха, от югоизток и то здравата. До Мангарева има триста мили. ползувайте попътния вятър. Там ще намерите баш пристан за кораба си.

Помощникът поклати глава.

— Елате в каютата да хвърлим поглед на картата — каза капитанът.

Маккой се задуши от отровния въздух в затворената каюта. Струйки невидими газове щипеха очите му и ги подлютяваха. Подът под босите му нозе беше още по-горещ, почти непоносимо горещ. Тялото му се обливаше в пот. Той се огледа наоколо почти уплашено. Само по някакво чудо каютата още не беше пламнала. Маккой изпита чувството, че се намира в някаква огромна пещ, в която горещината всеки миг може да се увеличи страхотно и да го изсуши като стръкче трева.

Когато вдигна единия си крак и потри нагорещеното ходило о крачола на панталона си, помощникът избухна в неистов гръмогласен смях.

— Преддверието на ада — каза той. — А самият ад е точно отдолу, под краката ви.

— Жега! — възкликна неволно Маккой и избърса лицето си с носна кърпа.

— Ето къде е Мангарева — рече капитанът, като се наведе над масата и посочи едно черно петънце

сред бялата пустота на картата. — А тук, помежду, има друг остров. Защо да не тръгнем към него? Маккой не гледаше картата.

— Това е остров Кресънт — обади се той. — Островът е безлюден и се подава едва два-три фута над водата. Лагуна има, но няма вход. Не, Мангарева е най-близкото място за вашата цел.

— Нека бъде Мангарева тогава — каза капитан .Дейвънпорт и с това прекъсна помощника си, който сърдито запротестира. — Извикайте екипажа, господин Кониг.

Без възражения матросите се помъкнаха уморено по палубата, като се мъчеха да бързат. Всяко тяхно движение издаваше изнемогата им. И готвачът се измъкна от кухнята, за да чуе какво ще се каже, а до него се подреди и юнгата.