Джек Лондон: Когато светът беше млад

Когато стана време за лягане, Джеймс Уорд демонстративно пожела лека нощ на Лилиан. А след като Ли Синг го заключи в стаята, той се зае с физически упражнения, като двойно и тройно увеличаваше продължителността им, докато, останал без сили, рухна на дивана. Опитвайки се да заспи, той размисляше над двата проблема, които силно го тревожеха. Преди всичко — упражненията. Странно нещо — колкото по-усилено тренираше, толкова повече силите му се увеличаваха. Разбира се, до крайност изтощаваше живеещия в него тевтонски скитник, но по такъв начин очевидно само отдалечаваше съдбоносния ден, когато натрупаната в него енергия трябваше да избухне в чудовищна, невиждана вълна. Другата му задача бяха женитбата и хитрините, към които трябваше да прибягва, за да не остава насаме с жена си след настъпването на мрака.

В Мелничната долина дълго умуваха откъде онази нощ се беше появил мечокът, макар че служителите в цирка на братя Спрингс от Саосалито капнаха от умора, докато търсеха Големия Бен — „най-големия мечок в плен“. Но Големия Бен се измъкна от преследвачите си и от стотици имения и вили, кой знае защо, избра за посещение именно парка на Джеймс Уорд. Първото, което осъзна мистър Уорд, когато, треперещ от напрежение, скочи на крака, беше пламъкът на битката в гърдите и древната бойна песен на устните му. Отвън долитаха неистовият лай и злобното ръмжене на кучетата. После този адски шум внезапно, като от удар с нож, беше прорязан от пронизително квичене — знаеше, че това е неговото куче.

Без да надене чехлите, само по пижама, той счупи вратата, която така грижливо беше заключил Ли Синг, на един дъх прелетя по стълбището и изскочи навън. Но едва босите му крака докоснаха чакъла, с който беше посипана пътеката, рязко спря и се наведе, опипа с ръка заветното място под стълбата и измъкна огромна чепата тояга — верен спътник в безумните нощни приключения сред хълмовете. Яростният кучешки лай се приближаваше и размахвайки тоягата, се втурна насреща му.

Разтревожените гости се събраха на голямата веранда. Някой включи светлината, но не видяха нищо, освен изплашените си лица. От другата страна на ярко осветената пътека като тъмна стена се извисяваха дърветата. И някъде там, в непрогледния мрак, се разиграваше страхотна битка. Оттам долитаха диви животински крясъци, вой, ръмжене, шум от удари, трясък на счупени храсти.

Вълната на битката се изтърколи откъм дърветата на пътеката, точно пред верандата. Сега те видяха всичко. Мисис Джерсдейл изписка и губейки съзнание, се хвана за сина си. Лилиан трескаво, така че после дълго не чувстваше пръстите си, се вкопчи в парапета и застинала от ужас, гледаше червенокосия великан с яростен огън в погледа: позна в него човека, който трябваше да й стане съпруг. Размахвайки равномерно тоягата, нанасяше удари на рунтавия мечок — толкова грамаден не беше виждала.

Лилиан ужасно се боеше за любимия си и все пак не по-малко я плашеше самият Уорд. Нима можеше да си представи, че под колосаната риза и модния костюм на годеника й се таи такъв страшен, величествен варварин? И нима можеше да знае как изглежда мъжът в бой? Битката, която кипеше пред очите й, не беше, разбира се, битка от настоящето и мъжът не беше съвременен човек. Това не беше мистър Джеймс Дж. Уорд — бизнесменът от Сан Франциско, а някой неизвестен и безименен, някакъв свиреп първобитен дивак, който по каприз на случайността беше оживял след много хилядолетия.

С бесен лай кучетата се мятаха наоколо, хвърляха се върху мечока и отвличаха вниманието му. Едва звярът успяваше да се обърне, за да отблъсне нападателите отзад и човекът скачаше напред — стоварваше тоягата си върху него. Разяреният мечок отново се нахвърляше върху противника си, но Уорд отскачаше, като се стараеше да не налети върху кучетата, отстъпваше, обикаляше напред и назад. Тогава кучетата отново се хвърляха върху мечока и той отново им се озъбваше.

Краят на схватката беше неочакван. Мечокът се обърна и така цапна едно от кучетата с лапа, че то с пречупен гръбнак и изпотрошени ребра отлетя няколко фута настрани. Звярът в човека изпадна в ярост. На устните му изскочи пяна, от гърдите му се изтръгна див нечленоразделен вопъл. Той се хвърли напред и със замах стовари с всички сили тоягата върху изправеното на задни лапи животно. Даже черепът на мечока не можа да издържи такъв съкрушителен удар. Звярът рухна на земята и кучетата веднага го заръфаха.

Човекът с един скок прескочи ръмжащата глутница, стъпи върху мечото туловище и там, озарен от ярката светлина, опрян на тоягата си, запя победна песен на неизвестното наречие — толкова древна бе, че професор Верц би дал десет години от живота си да я чуе.