Като се промъкна пипнешком през храстите, изкара велосипеда и се приготви да се качи. Тъкмо превърташе с крак колелото, за да нагласи педала, и чу как на земята леко и дори без приклякване скочи съществото. Побягна, хванал кормилото на велосипеда, засили се и се метна на седалката. Успя да стигне педалите и ги натисна с всички сили. Зад гърба си чу бърз тропот на крака по прашния път, но увеличи още повече скоростта и успя да избяга от преследвача си.
За съжаление в бързината беше потеглил в посока, противоположна на града, и сега се изкачваше към хълмовете. Той добре знаеше, че пътят няма разклонения и връщането е възможно само назад покрай чудовището, а той нямаше сили да се реши на такъв подвиг. След около час и половина на някакъв баир, който ставаше все по-стръмен, той слезе от велосипеда. Остави го край пътя и за по-голяма безопасност прескочи оградата, като мислеше, че е попаднал на пасбище; постла на земята вестник и седна.
— Ама че работа! — продума, като изтриваше потта и капките влага от лицето си. — Ама че работа! — повтори още веднъж, докато свиваше цигара и мислеше как да се добере до града.
Той обаче така и не мръдна от мястото си. Не му стигаше решителност да се върне по същия път в тъмното и в очакване на изгрева, обори глава на коленете си и задряма.
Човекът не знаеше колко време е минало, когато го събуди джафкането на млад койот. Като се огледа и видя койота на хълма зад себе си, забеляза как се е променил обликът на нощта. Мъглата се бе разсеяла, небето беше обсипано със звезди и луната беше изплувала, даже вятърът бе утихнал. Истинска мека лятна калифорнийска нощ. Отново отпусна глава на коленете си, но джафкането не му позволяваше да заспи. Изведнъж в просъница чу диво, зловещо пеене. Вдигна глава и видя как по билото на хълма, вече без да лае, бяга койотът, а след него се носеше голото същество, което беше срещнал в градината. Койотът беше млад и силен, но съществото, както успя да забележи, го настигаше. След това те се скриха от погледа му. Човекът стана, прехвърли се през оградата и се качи на велосипеда. Той трепереше като в треска, но трябваше да бърза — това беше единственият шанс за спасение. Чудовището вече не преграждаше пътя към Мелничната долина.
Той се носеше по склона с главозамайваща бързина, но на завоя към низината, където на пътя падаше гъста сянка, колелото попадна в дупка и човекът излетя от велосипеда през кормилото.
— Като не върви, не върви — мърмореше си, докато разглеждаше счупената предна вилка.
После натовари велосипеда на раменете си и потегли пеша. Не след дълго се добра до каменната ограда на градината и за да се убеди, че действително му се е случило това странно произшествие, започна да търси следи на пътя. Ето ги! Огромни, дълбоко отпечатани при пръстите следи от мокасини. Наведе се да ги разгледа и в този момент отново чу зловещото пеене. Беше видял как чудовището преследва койота и разбра, че не може да избяга. Не се и опита, а реши, че е по-добре да се скрие в сянката отсреща.
После отново видя съществото, приличащо на гол човек, то бързо и леко тичаше и си пееше. Спря точно срещу него и това накара сърцето му да замре. Но то не тръгна към мястото, където се укриваше той, а подскочи и се хвана за един клон на крайпътно дърво и бързо, местейки се с ръце, като маймуна се покатери горе. Оттам прелетя над стената, на десетина фута от нея се вкопчи в клоните на друго дърво и накрая скочи на земята в градината. Човекът постоя в недоумение няколко минути, после си тръгна.
Дейв Слотър войнствено се облегна на преградката, която отделяше приемната от кабинета на Джеймс Уорд — старшия съдружник на фирмата „Уорд, Ноулз и Ко“. Дейв беше раздразнен от това, че го поглеждат някак подозрително, особено този, който стоеше пред него.
— Предайте на мистър Уорд, че го търся по много важна работа — напираше Дейв.
— Обясних ви, че мистър Уорд в момента е зает, диктува на стенографката — отговаряше човекът. — Елате утре.
— Утре ще бъде късно! Докладвайте му, че е въпрос на живот и смърт.
Секретарят се поколеба и Дейв побърза да се възползва от случая.
— Кажете му, че снощи бях в Мелничната долина, оттатък залива, и искам да му съобщя някои неща.
— За кого да докладвам? — осведоми се секретарят.
— Той не ме познава.
Дейв все още беше войнствено настроен, когато го въведоха в кабинета, но ентусиазмът му се поохлади щом видя едрия червенокос мъж, който довърши фразата към стенографката и се обърна във въртящия се стол. Дейв не знаеше защо ентусиазмът му се изпари и се ядоса на себе си.
Читать дальше