Джек Лондон: Когато светът беше млад

— Да, сър — едва отговори Дейв.

— А сега се измитай!

Дейв мълчаливо се обърна и тръгна към вратата. От тази желязна прегръдка ужасно го боляха раменете. Беше хванал дръжката на вратата, когато мистър Уорд отново заговори:

— Радвай се, че с толкова се отърва — очите му светеха жестоко и надменно. — Ако бях поискал, щях да ти откъсна ръцете и да ги хвърля в кошчето за боклук.

— Разбирам, сър — с пълна убеденост в гласа отговори Дейв.

Той отвори вратата и излезе. Секретарят въпросително вдигна глава.

— По дяволите! — беше единственото, което успя да каже Дейв, напускайки приемната на мистър Уорд, а с това и нашия разказ.

Джеймс Дж. Уорд беше четиридесетгодишен, твърде преуспяващ бизнесмен и много нещастен човек. В продължение на четиридесет години той напразно се мъчеше да разреши проблема за собствената си личност и този проблем с всяка изминала година ставаше за него все по-страшен. В телесната му обвивка сякаш обитаваха двама души, разделени от гледна точка на времето с няколко хилядолетия промеждутък или нещо подобно. Беше изучил проблема за раздвоението на личността по-грижливо от който и да е специалист в тази заплетена и загадъчна област на психологията. В литературата не беше попадал на случай, подобен на неговия. Даже в описанията на белетристите, които се отличаваха с буен полет на фантазията, не беше открил нищо подобно. Не беше нито доктор Джекил, нито мистър Хайд, нито даже нещастният млад човек от „Най-великата история на света“ на Киплинг. Двете личности в него бяха така слети, че през цялото време всяка от тях знаеше за съседството на другата.

Едната личност беше на човек със съвременно възпитание и образование от последната четвърт на XIX и първото десетилетие на XX век. Другата беше личност на дивак, варварин, живял в условията на първобитно съществуване хиляди години по-рано. И Джеймс Уорд така и не можеше да реши кой именно е, защото постоянно усещаше в себе си и двете личности. Почти не се беше случвало едното му „аз“ да не знае какво прави другото. При това не го навестяваха нито виденията от миналото, в което беше съществувало първобитното му „аз“, нито дори спомени за него. Тази първобитна личност живееше сега, в настоящето, но независимо от това винаги я теглеше този начин на живот, който подхождаше на онова далечно време.

В детството си той беше истинско наказание за майка си, баща си и лекарите на семейството, макар че никой не успя ни най-малко да се доближи до тайната на странното поведение на Джеймс. Никой не можеше например да разбере откъде идва прекалената сънливост на момчето сутрин и прекалената активност вечер. Неведнъж го виждаха нощем да броди из коридорите, да се катери по покрива на главозамайваща височина или да тича по хълмовете и всички решиха, че момчето е сомнамбул. В действителност той изобщо не спеше — първобитните импулси го тласкаха да броди нощем. Веднъж той разказа истината на някакъв тъп лекар, но в отговор на откровеността му онзи му се подигра и нарече всичко това измислица. Всеки път обаче, щом се спуснеше здрач и настъпеше вечерта, сънят сякаш бягаше от Джеймс Уорд. Стените на стаята му се струваха клетка, дразнеха го. Той чуваше в тъмното хиляди гласове, които му говореха. Нощта го зовеше, защото от всички части на денонощието точно тя го тласкаше вън от дома. Никой нищо не разбираше, а той не се и опитваше да обясни. Смятаха го за сомнамбул и вземаха съответните предпазни мерки, но в повечето случаи те се оказваха безрезултатни. С възрастта момчето ставаше по-хитро, така че все по-често прекарваше нощите на открито, наслаждавайки се на свободата. След това, разбира се, спеше до пладне. Затова сутрешните занятия бяха изключени и едва през деня наетите учители можеха да научат на нещо младия Джеймс. Така се възпитаваше и развиваше съвременната личност на мистър Уорд-младши.

Да, като дете беше истинско наказание, такъв си остана и после. Смятаха го за зло, безсмислено жестоко дяволче. Домашните лекари тайно го считаха за умствен изрод и дегенерат. Малкото му приятели сред момчетата го превъзнасяха като „сила“, но страшно се бояха от него. Катереше се по дърветата по-добре от всички, най-бързо плуваше и бягаше, с една дума беше страшен палавник и никой не се осмеляваше да го закачи. Мигновено изпадаше в ярост и в порив на гняв притежаваше феноменална сила.

Деветгодишен, Джеймс избяга в планината и повече от месец — докато го намериха и го върнаха вкъщи — живя волен живот, скитайки по цяла нощ. По какъв чудодеен начин беше успял да не умре от глад и въобще да оцелее, никой не знаеше. А и не мислеше да разказва за дивите зайци, които убиваше, за това как ловеше и поглъщаше току-що излюпените пъдпъдъци, за набезите над кокошарниците във фермите, за това как си беше построил със сухи листа и трева бърлога, в която на топло се наслаждаваше на утринния сън…