Франк Лонг: Океанският кръвопиец

Чух Бук да блъска с голите си юмруци по вратата на каютата, а вятърът пронизително свистеше през процепа. Отворих широко вратата и Бук се втурна вътре; заедно с него в помещението нахлу със свиреп устрем и бясната вихрушка. Той беше дребничък, наивен човек и се изразяваше така, все едно се намира в пантомима. Сочеше като обезумял към вратата, а пръстите му трескаво шареха из червеникавата му коса. Знаех, че нещо почти го е довършило — имам предвид в духовно отношение — разбило е душата му и е оставило зловещ отпечатък върху външния му вид.

Нямах никаква представа как да реагирам. Взирах се в пламтящите очи на Бук, наблюдавах странните му жестове, но в никакъв случай не бих могъл да си представя какво е било онова, което той е видял на палубата. За съжаление разбрах съвсем скоро.

Мъжете се бяха скупчили на идиотски групички от по двама и трима и нито един от тях не ме поздрави, когато излязох от сенките на изкривения такелаж и пристъпих в светлата ивица лунна светлина.

— Къде е боцманът? — попитах аз.

Тези, които чуха въпроса ми, се втренчиха в мен, изкисквайки се смутено.

— Онова го взе — каза Оскар.

Той рядко говореше с някого. Беше висок и изгърбен, а жълтеникавият му череп бе осеян с бледи косми. Отчетливо си спомням тъмните му, гладни очи и рядката му коса, лъснала на лунната светлина. Повече обаче не мога да си припомня. Той се превърна в един неопределен призрак от моята памет — и това е странно, защото всяка друга форма и случка от онази напрегната нощ ярко се е запечатала в съзнанието ми.

Оскар стоеше до лакътя ми и аз рязко се извърнах, сграбчих ръката му и силно я стиснах. Знаех, че му причинявам болка — рамото му конвулсивно потрепери и той ме изгледа въпросително — обаче след това той само махна с ръка, сякаш ми казваше, че няма значение. Вятърът свистеше покрай ушите ни, а продраните платна съскаха и фучаха. Знаете ли, те могат да говорят. Чувал съм ги да протестират дружно — всяко платно с леко различен акцент. С времето се научаваш да ги разбираш. В тиха утрин е прелестно да се качиш на палубата и да се заслушаш в техния шепот. Освен това могат и да жестикулират, а когато са уморени, се поклащат лениво срещу небето.

Обърнах се към мъжете и им изкрещях да отиват по дяволите. Сетне си извадих лулата и започнах да бълвам гротескни жълтеникави фигурки в хладния въздух. Върнах се при Оскар и го попитах директно какво имаше предвид под „онова“. Но той не предпочете да ми отговори. Просто се завъртя и посочи с ръка.

Нещо бяло и желатиноподобно бе надвиснало над перилата и се проточваше или плъзгаше на няколко метра по палубата. После една по-тлъста белезникава маса се появи от мрака и застина вкаменена над кърмата. Втори обект се спусна над палубата, падайки върху нея с глухо тупване, след което взе да се процежда като първия по гладките дъски. Видях двамина от хората да побягват през глава с диви и резки движения и чух Оскар да изкрещява внезапна заповед.

Нещото над палубата се разширяваше и ставаше все по-дебело в основата си. То надигна във въздуха оловносинкав придатък, осеян с отвратителни розови смукала. Можехме да видим как противните уста се отваряха и затваряха на лунната светлина. Тогава изведнъж в носа ни удари силна воня и усетихме овладяващия ни пристъп на гадене. Един от екипажа се наклони назад и припадна върху дъските. Последва го втори, после трети, но третият всъщност тръгна към гнусното създание, пълзейки на четири крака, сякаш бе изпаднал в състояние на върховно преклонение.

В този момент луната като че ли се приближи към нас и увисна над такелажа. Сетне ненадейно безформените пипала се изстреляха напред, удряйки се в най-близката мачта, и аз чух могъщия звук от нейното разцепване, последван от гръмотевичен грохот. Рейте потрепериха и се разлетяха на всички страни. После тупнаха обратно.

Без да мога да откъсна поглед от платната, запитах тихичко Оскар:

— Това ли грабна боцмана?

Оскар кимна и помръдна крака. Мъжете на палубата си шепнеха един на друг и аз инстинктивно усещах духа на бунта да зрее между тях. Тогава Оскар ме успокои:

— Къде ли щяхме да бъдем, ако не ни беше довел тук? Дрейфувайки, вероятно — без рул и без платна. Те може и да изглеждат като кожата на разложен труп, но поне сме в състояние да ги използваме — щом оправим мачтата. Лагуната изглеждаше съвсем безопасна и мнозина от нас бяха за идването тук. Но ето че сега джавкат като малки жълтеникави кутренца — и обвиняват за всичко теб. Идиоти! Една дума да кажеш само…