Франк Лонг: Океанският кръвопиец

Спрях го, понеже не исках мъжете да вземат предложението му на сериозно — той говореше достатъчно силно, за да бъде чут от тях. Едва ли можех да ги виня за нещо с оглед на възникналите обстоятелства.

— Колко пъти това нещо успя да пропълзи на борда? — попитах ги.

— Осем! — каза Оскар. — На третия отнесе боцмана. Той крещеше, махаше с ръце и целият пожълтя! Онова се бе увило около крака му, а големите розови смукала се бяха впили в плътта му. Ние стояхме и нищо не можехме да сторим — нищичко! Опитахме се да го освободим, обаче не можеш да си представиш каква неимоверна мощ крие организмът му. То изпусна слуз навсякъде по него и тя покри почти цялата палуба! След което цопна обратно във водата, отнасяйки го със себе си.

— След това станахме особено внимателни. Наредих на хората да слязат долу, но те само ме изгледаха тъпо. Онова ги беше омагьосало. Сега те стоят тук и го чакат да се върне. Сам видя какво се случи преди малко. Нещото може да напада като кобра и се прилепя към теб като минога! Но тези глупаци не могат да бъдат убедени. Съжалявам ги, когато се сетя за отвратителните пулсиращи смукала. Боцманът не издаде нито звук, разбираш ли, но посиня под гънките на онова, а езикът му се подаде от устата по ужасяващ начин. Точно преди да изчезне зад борда, забелязах, че устните му са черни и подути. Обаче, както вече ти казах, той бе плувнал целият в онази гадна жълтеникава слуз и сигурно е умрял на часа. Убеден съм, че не е страдал. За Бога, ние сме тези, които ще страдат!

— Оскар — казах аз. — Искам да бъдеш съвсем откровен с мен. Мислиш ли, че можеш да обясниш това нещо? Не желая някакви идиотски теории, искам само нещо, върху което да се опра. Много съм уморен, а и вече нямам власт тук. Какво мога да им кажа? Как да ги накарам да влязат в каютите? Съжалявам ги. Какво мислиш, че е това, приятелю?

— Съществото очевидно е някакво главоного — простичко рече Оскар, но в очите му се четеше срам и ужас, които не ми харесаха.

— Октопод ли?

— Може би. Или чудовищна сепия! Или някакъв ужасен непознат вид!

Зеленикав облак затули луната и аз видях един от мъжете да пълзи на четири крака по палубата. После нададе внезапен писък, приближи се до перилата и протегна ръце към морето. По цялото протежение на парапета изведнъж се надигна гигантска бяла маса. Тя запулсира сред сенките, след което се изля в отвратителен поток върху палубата, обкръжавайки човека без звук. Бедният глупак се опита да се измъкне. Той пищеше, лицето му се кривеше от ужас, но нещото вече беше увило гнусните си пипала около него и го повлече. Бавно и ужасяващо.

Главата му се прасна в перилата и пурпурна струя, не по-тънка от корабно въже, шурна от черепа му и се издигна над палубата, оформяйки малко езерце при краката на Оскар. Едно от смукалата се прилепи о дясното му слепоочие, а друго се пъхна под ризата му и се залови с гръдния му кош. Опитах да му се притека на помощ, но Оскар ме задържа, без да ми каже нищо. Тялото му побеля, покри се със слуз и се промени пред очите ни. И нито един човек не пристъпи напред, за да го предотврати. Ненадейно, докато гледахме безмълвни, трупът, чиито очи вече блестяха, бе блъснат няколко пъти в процепите на перилата.

Но не можеше да мине оттам. Главата му скоро се превърна в невъобразимо подобие на нещо, за което не бихме дръзнали дори да си помислим и на всички ни стана адски лошо. Въпреки това продължавахме да се взираме в страховитата сцена, странно омагьосани от нея. Наблюдавахме нещо изключително жестоко и невероятно жизнено, демонстриращо пред нас неограничените си възможности. Там, под забулената луна, сред фосфоресциращата пустош на тропическите води, видяхме законът на човека да се престъпва от нещо безгласно и светотатствено и съзряхме могъща унищожаваща материя, безмозъчна и сладострастна, подчиняваща се на закон, по-древен от човека, по-древен от нравствеността, по-древен от греха. Това беше живот, поглъщащ друг живот, правещ го насилствено и без никакъв разум; живот, чиято сила непрекъснато растеше от погълнатите жертви; живот, който ликуваше, докато ние един след друг ставахме негова плячка.

Но не можеше да прокара тялото през перилата. Дърпаше и дърпаше, докато най-накрая го остави. Вятърът беше утихнал и в мъртвешката тишина изведнъж чухме злокобен плясък. Втурнахме се напред и огледахме тялото. То сякаш плуваше в бяло желе. Оскар извика нещо, ние го омотахме и го изхвърлихме зад борда. Тогава Оскар започна да чете механично от един черен молитвеник, а аз стоях и мрачно съзерцавах отворената врата на бака.