Уолтър Лорд: Последната нощ на „Титаник“

Единственото задължение на огнярите бе да бъдат пълни пещите. За поддържане на огъня не бяха необходими нито лостове, нито гребла. Така че неделната нощ не бе кой знае колко напрегната за тези мъже, които, бъбрейки, стояха около железните кофи и ръчните колички в очакване на смяната — вахта нула-четири.

Тогава дойде ударът — стържещият, разкъсващ звук, неистово звънящия телеграф, затръшването на водонепроницаемите врати. Повечето от мъжете не можеха да си представят какво е това — пръсна се слух, че „Титаник“ е заседнал в плитчините на Нюфаундленд. Дори когато един от огнярите се заспуска надолу, крещейки: „По дяволите, натъкнахме се на айсберг!“, мнозина продължаваха да мислят, че причината е засядане.

На разстояние от около десет мили, на мостика на „Калифорниън“ — кораб на фирмата „Лейланд“, който пътуваше от Лондон за Бостън, беше на вахта третият помощник-капитан Чарлс Виктър Гроувс. Бавният шест хиляди тонен кораб имаше места за 47 пътници, но сега нито едно от тях не беше заето. В тази неделна вечер от 22:30 часа корабът бе спрял, напълно блокиран от дрейфуващ лед.

Около 23:10 часа Гроувс забеляза откъм десния борд светлините на кораб, който се носеше бързо на запад. Той скоро изпревари неподвижния „Калифорниън“ и от блясъка на палубните му светлини стана ясно, че е голям пътнически лайнер.

В 23:30 часа Гроувс почука на венецианската врата на щурманската рубка и съобщи на капитан Стенли Лорд за това. Лорд нареди да се осъществи контакт със сигналния прожектор и Гроувс се приготви за предаване. В 22:40 обаче той забеляза как големият кораб внезапно спря и угаси повечето от светлините си. Това не учуди Гроувс особено много. Той бе плавал известно време на пътническите кораби в Далечния изток, където обикновено в полунощ светлините се гасяха, за да се разотидат пътниците. И през ум не му мина, че може би светлините са все още включени, само изглеждаше, че са изключени, тъй като корабът не бе вече с борд към тях, а бе извил рязко наляво.

Като че ли нищо не бе се случило и наблюдателят Флийт продължи вахтата си, госпожа Астор се върна в леглото си, а лейтенант Стефансон се зае отново с горещата лимонада.

По молба на няколко пътници стюардът от второкласния пушален салон Джеймс Уитър слезе да разбере какво става. Само на двете маси, на които играеха карти, никой не поглеждаше настрани. Обикновено в неделя „Уайт Стар Лайн“ не позволяваше играта на карти и тази вечер пътниците искаха да използват докрай щедростта на главния стюард.

В каюткомпанията на втора класа нямаше никой, за да изпрати библиотекаря за книги, така че той продължи да седи на масата, като броеше спокойно попълнените през деня заемни бележки.

В дългите бели коридори, които водеха към салоните за отдих, се чуваха единствено водените в кабините разговори, далечният шум от блъскането на някаква врата в камбуза, почукване от време на време на бавно движещи се високи токове — т.е. всички най-характерни за един пътнически кораб нощни звуци.

Всичко изглеждаше съвсем нормално, макар и не съвсем. В кабината си на палуба В седемнадесет годишният Джек Тейър току-що бе казал лека нощ на своите родители — г-н и г-жа Джон Б. Тейър от Филаделфия. Семейство Тейър имаха съседни, свързващи се помежду си кабини — удобство, напълно съответстващо на положението, заемано от г-н Тейър — втори вицепрезидент на Пенсилванската железница. Докато младият Джек си закопчаваше горната част на пижамата, равномерното свистене на вятъра в полуотворения илюминатор внезапно спря.

Една палуба по-долу господин и госпожа Хенри Харис играеха в кабината си двоен кенфийлд. Г-н Харис — продуцент от Бродуей — бе много изморен, а г-жа Харис неотдавна си бе счупила ръката. Те почти не разговаряха и г-жа Харис наблюдаваше разсеяно как от корабните вибрации роклите ѝ потръпват по закачалките. Изведнъж тя забеляза, че потръпването престана.

На още по-долната палуба Лорънс Бизли — млад преподавател от колежа в Дълуич — лежеше във второкласната си койка и четеше, унесен приятно от ритъма на дюшека. Внезапно движението спря.

След спирането на „Титаник“ изчезнаха всички познати корабни звуци като поскърцването на дървената облицовка, глухия ритъм на машините, постоянното подрънкване на стъкления купол над фоайето на палуба А. Изведнъж пътниците се озоваха в състояние на пълна тишина, която плашеше повече от удара.