Уолтър Лорд: Последната нощ на „Титаник“

Внезапно той почувства необичайно движение, което прекъсна устойчивият ритъм на машините. Беше нещо подобно на силен удар в пирса при заставане на кораба на кей. Погледна напред и отново се вторачи. Покрай десния борд като че ли минаваше ветроход с опънати ветрила. В следващия момент разбра, че това е айсберг, стърчащ може би сто фута над водата. След миг айсбергът отмина, дрейфувайки назад в тъмнината.

Междувременно в първокласния ресторант на палуба D долу четирима други членове на екипажа седяха около една от масите. Последната вечеря бе отдавна отминала и сега голямото, бяло, в стил Якоб I помещение бе празно, с изключение на самотната група. Това бяха сервитьори от ресторанта, които както бе обичайно в извън работно време, обсъждаха държането на своите пътници. В този момент на разговори някъде дълбоко от вътрешността на кораба дойде едва доловим режещ звук. Той не бе силен, но достатъчен, за да прекъсне разговорът и да задрънчат поставените по масите за закуската на следващата сутрин сребърни прибори.

Сервитьорът Джеймс Джонсън сякаш почувства нещо познато. Той познаваше потръпването на кораб, който загубва лопос от своя винт и знаеше, че такива несполуки означават завръщане в корабостроителния завод в „Харлънд енд Улф“ в Белфаст, придружено с много свободно време за наслада на гостоприемството на това пристанище. Някой до него изрази съгласие и запя жизнерадостно: „Обратно в Белфаст!“.

В кухнята на кърмата главния нощен пекар Уолтър Белфорд правеше кифли за следващия ден (честта да правят изискани сладкиши бе запазена за дневната смяна). Ударът направи на Белфорд много по-силно впечатление — може би защото тавата с направените току-що кифли падна от печката и се разсипа на пода.

Пътниците също усетиха труса в кабините си и се помъчеха да го свържат с нещо познато. Маргрет Фролихер — млада швейцарка, придружаваща баща си в неговото делово пътуване — се събуди от рязкото движение. Полузаспала, тя си представи единствено малките, бели, езерни фериботи в Цюрих, блъскащи се силно при акостиране. Каза си тихо: „Не е ли чудно!… Вече заставаме на кея!“

Майор Артър Годфри Почън, събличайки се за лягане си помисли, че корабът е ударен от тежка вълна. Г-жа Д. Стюарт Уайт седеше на края на леглото си и тъкмо посягаше да загаси осветлението, когато корабът според нея сякаш се плъзна на хиляди топчета.

На лейди Космо Дъф Гордън, която се събуди от удара, ѝ се стори че някой че ли бе прекарал огромен показалец по борда на кораба . Г-жа Джон Джейкъб Астор реши, че това е неприятен инцидент в кухнята.

На някои пътници ударът се стори по-силен отколкото на други. Г-жа Алберт Колдуел си представи голямо куче, разтърсващо захапано малко котенце. Г-жа Уолтър Б. Стивънсън си спомни първият зловещ трус по време на земетресението в Сан Франциско, но след това реши, че не е чак толкова силно. Г-жа Е. Д. Епълтън почти не почувства удар, но усети неприятен раздиращ звук — сякаш някой късаше дълго, дълго парче памучен плат.

Звукът означаваше повече неща за Д. Брюс Исмей — управляващият директор на „Уайт Стар Лайн“, който се качи с празнично настроение на „Титаник“ за първия му рейс. Исмей се събуди от рязкото движение в своя луксозен апартамент на палуба В, сигурен, че корабът се е ударил в нещо, но не знаеше в какво точно.

Някои от пътниците вече знаеха отговора. Г-н и г-жа Джордж А. Хардър, млада двойка в медения си месец от кабина Е-50, бяха все още будни, когато чуха глух трясък. Те почувстваха как корабът потрепери и по неговия борд пробяга тътнещ режещ звук . Г-н Хардър скочи от леглото и изтича до илюминатора. Когато погледна през стъклото, той видя отминаващата ледена стена.

Същото се случи и с Джеймс Макгаф — търговски пътник на „Джимбълс“ от Филаделфия, само че неговото преживяване бе малко по-неприятно. Илюминаторът му бе отворен и когато планината се остърга о борда, в кабината му паднаха парчета лед.

Когато се чу звукът, повечето пътници на „Титаник“ също като г-н Макгаф си бяха легнали. В тази тиха, студена неделна нощ корабната койка бе най-доброто място. Само някои от най-неуморимите пътници бяха още на крак. Както обикновено повечето бяха в първокласния пушален салон на палуба А.

И както обикновено групата бе твърде смесена. Около едната маса седяха: Арчи Бът — военен съветник на президента Тафт, Кларънс Мур — странстващият господар на кучетата, Хари Уайдънър — син на филаделфийски магнат на трамваи, и Уилям Картър — друг висш транспортен служител. Те приключваха вечерята, дадена от бащата на Уайдънър в чест на капитана на кораба Едуард Д. Смит. Капитанът бе напуснал рано, дамите се бяха разотишли да спят и сега мъжете се наслаждаваха на последната си пура преди лягане. Разговорът скачаше от политиката към приключенията на Кларънс Мур в Западна Вирджиния по времето, когато той помогна да се интервюира старият, враждебно настроен планинец Енс Хетфийлд.