Весела Люцканова - Заложник на самия себе си

— Не съм убеден, че творението, което си поръчвате, ще ви харесва някой ден…

Майк се бе засмял.

— Не берете грижа за това!

След година той вече бе баща на самия себе си, сравняваше своите снимки с личицето на сина си от бебешката му възраст, те се припокриваха. Припокриваше се и бебешкото му поведение с неговото по думите на майка му, които бе запомнил.

На осемнайсет и Стивън приличаше на Аполон. Висок, строен, с атлетична фигура и изумително лице. Всички се обръщаха подире му — и мъже, и жени, но той някак не осъзнаваше красотата си, подвластен на нещо дълбоко вътре в него, което Майк още не можеше да определи. Синът му се интересуваше от астрофизика, научни изследвания в тази област и не се жалеше по цели дни и нощи. От къде бе взел тази своя страст? Та нали беше негово копие? Подобрено, бе поискал, което и да създава ценности. Но негово копие. Трябваше да поговори с лекаря.

Налагаше се и заради друго. Сърцето му, уморено от бурния живот, прескачаше и спираше, което го хвърляше в паника. Искаше да живее, да живее дълго до Лора и това момче, което бе съвсем като него и не съвсем. Но сърцето му го предаваше и крещеше: стоп!

— Трябва да ви се трансплантира ново сърце — каза лекарят, — съвместимо с вашето. Нужен е донор…

Сподели вкъщи пред Лора и Стивън думите на лекаря.

— Татко — каза Стив, — готов съм да ти дам своето сърце…

— Ти чуваш ли се какво предлагаш? — изкрещя ужасена майката. — Та ти си на осемнайсет, а той на осемдесет! От тук нататък започва животът ти.

Майк усети, че по страните му текат сълзи. Не казваше нищо, не избърсваше и сълзите си, осъзнаваше бавно, че неговото копие не е точно негово, никога и заради никого той не би помислил дори да направи това, което предлагаше синът му. Бе умен и знаеше, че даде ли сърцето си, ще е мъртъв. А как искаше да живее Майк. Само да го подразбере за миг сина му, едва ли някой би могъл да го спре…

Подобреното копие… неговият син! Трябваше да е жив и той, за да го предпазва от собствения му алтруизъм, от идеализма, от всеотдайността в работата. От едната крайност в другата! Трябваше на всяка цена да поговори с лекаря! Сбъркали ли бяха в нещо? Или се бяха престарали, но осъзна изведнъж колко е уязвим синът му и колко е непригоден за вълчия живот тук. Как щеше да оцелява без него?

— Бях ви предупредил, че един ден може да не ви хареса, но вие държахте на всяка цена… — въздъхна лекарят. — Тогава екипът ни ви взе много, много пари, но създаде още едно ваше копие, съвсем като вас, за да бъде някой ден ваш донор… Работеше тук за кратко, но се ожени за богата и стара наследница и бихме могли да го помолим да дойде от Бахамите. Винаги го следя къде пътува.

Майк въздъхна, бе любопитен.

Срещата се състоя след няколко дни и като че ли старецът се изправи срещу самия себе си някога. Не би го различил от Стив, освен по погледа. В очите на Стив имаше любов и загриженост към всеки, в очите на Аполона пред него имаше само жажда за удоволствия.

Лекарят му зададе въпроса си:

— Ако трябва да дадеш сърцето си, за да спасиш баща си, би ли…

— Та аз нямам баща — засмя се Аполона — и не дължа никому нищо.

— И все пак няма ли поне едно същество, заради което би направил тази жертва?

— Не съм роден да бъда жертва, макар да не познавам и майка си…

Майк все още не се намесваше. Не бе сигурен дали Аполона го е забелязал в кабинета, толкова увлечен да следи собственото си отражение в стъклото на прозореца. Също като него самия навремето! Неговото копие, свободно и от семейство, и от морал, и от необходимостта да създаде каквото и да било. Ако трябваше да избира между Стив и младежа насреща му и ако трябваше да решава сега, какво би отвърнал на лекаря?

Знаеше какво. През тия двайсетина години, прекарани с Лора и Стив, той се бе променил неузнаваемо. Защото и двамата го бяха обичали, а и той тях. И взаимно си бяха влияли в промените. И знаеше, че предишните му години са загубени години. Истински бе живял след шейсетте…

Когато останаха сами, Майк се обърна към лекаря:

— Не съжалявам за своя избор, а сега получих урок от вас. И може би в клонирането наистина има смисъл, но единствено ако съумявате да създавате копия, по-добри и по-цялостни от оригинала…

— Работим в това направление.

— Ще мога да умра спокойно…

— Не се тревожете — усмихна се лекарят, — имам за вас донор. И ще можете дълго да се радвате още на живота.

Майк изтръпна:

— Не е Стив, нали?

— Не е.

— Не е и този, който беше тук, преди малко. Нарциса…