Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

Бе попаднала в капан и нищо не можеше да предотврати неизбежното. Мама и леля се приближиха към нея. Тя направи последен опит да пролази между разперените им ръце, ала голямата ми сестра я сграбчи. Бе едва на шест, но се бореше с цялата сила, на която бе способна. Голямата ми сестра, леля и баба я държаха, докато мама забързано бинтоваше нозете й. През цялото време тя пищеше. На няколко пъти успя да освободи ръката си, ала незабавно бе усмирявана. За момент мама отхлаби хватката си и в миг кракът на сестра ми започна да бие във въздуха, а дългият размотаващ се бинт се заизвива из стаята подобно на лента на акробат. Двете с братовчедка ми седяхме ужасени. Такова поведение не подобаваше на член на семейството ни. Ала можехме само да гледаме отстрани, тъй като кръвожадните кинжали на болката се забиваха все по-остри в стъпалата ни и пронизваха целите ни крака. Най-после мама приключи задачата си. Пусна грубо крака на сестра ми на пода, изправи се, погледна най-малката си дъщеря с отвращение и процеди една-единствена дума:

— Нищожество!

Сега ще опиша последвалите минути и седмици, чиято продължителност би трябвало да е незначителна на фона на тъй дълъг живот като моя, но тогава ми се струваха цяла вечност.

Тъй като бях най-голяма, мама най-напред погледна към мен:

— Ставай!

Изобщо не разбирах какво се очаква от мен. Краката ми пулсираха от болка. Само преди няколко минути бях толкова уверена в смелостта си, а ето че сега, макар да полагах огромни усилия, не можах да сдържа сълзите си.

Леля потупа Красива луна по рамото:

— Стани и върви.

Малката ми сестра все така ридаеше на пода.

Мама ме издърпа от стола. Думата болка не е в състояние да опише това, което изпитах. Пръстите на краката ми бяха подгънати под стъпалото, така че цялата ми тежест се стоварваше върху тях. Опитах се да вървя на пети. Когато видя това, мама ме удари.

— Върви!

Дадох всичко от себе си. Докато се тътрех към прозореца, мама се пресегна и дръпна сестра ми от пода, завлече я до голямата ни сестра и й я връчи с думите:

— Нека прекоси стаята в двете посоки десет пъти.

Като чух това, осъзнах какво ми се готви и мисълта за предстоящото бе кажи-речи невъобразима. Като видя какво става, леля ми, която бе най-нископоставеният член на семейството, грубовато хвана ръката на дъщеря си и я задърпа от стола. Със стичащи се по лицето ми сълзи аз следвах мама, която ме развеждаше напред-назад из стаята. Чувах собственото си хленчене. Малката ми сестра продължаваше да крещи и да се опитва да се изскубне. Баба ми, чието задължение като най-важен член на семейството бе само да надзирава бинтоването, хвана другата ръка на третата сестра. Обградено от двама души с много по-голяма физическа сила, тялото й бе принудено да се подчини, но това в никакъв случай не укроти словесните й протести. Единствено Красива луна скри чувствата си, показвайки се като достойна дъщеря, макар да имаше твърде скромно положение в дома ни.

След десет обиколки мама, леля и баба ни оставиха да си почиваме. Ние трите бяхме почти парализирани от физическото издевателство, ала изпитанията ни тепърва започваха. Не можехме да се храним. Макар и с празни стомаси, повръщахме от болката. Най-накрая цялото семейство си легна. Каква отмора бе да лежиш. Дори само това, краката ни да са на една височина с тялото, бе облекчение. Ала с течението на часовете ни връхлетя ново страдание. Нозете ни пареха, като че лежахме върху въглените на мангала. От устите ни се изплъзваха странни скимтящи звуци. На горката голяма сестра й се налагаше да дели една стая с нас. Тя искрено се опитваше да облекчи страданието ни, като ни разказваше вълшебни приказки и ни напомняше по възможно най-деликатния начин, че всяко момиче из огромната територия на Китай, независимо от положението си, трябва да премине през същото, за да се превърне в достойна жена, съпруга и майка.

Никоя от нас не заспа през тази нощ, ала каквото и да сме си мислели, че преживяваме през първия ден, всичко бе два пъти по-болезнено на втория. И трите направихме опит да разкъсаме бинтовете, но само третата сестра наистина успя да измъкне крака си. Мама я напердаши през ръцете и краката, отново бинтова стъпалото й и я наказа с десет допълнителни обиколки. Току я разтърсваше грубо и питаше:

— Искаш ли да те дадем за осиновена снаха? Не е късно. Още може да се уреди.

През целия си живот бяхме чували тази заплаха, но никоя от нас в действителност не бе виждала осиновена снаха. Хората в нашето село бяха твърде бедни, за да приютяват нежелани, инатливи момичета с големи стъпала, но не бяхме виждали и лисици демони, което не ни пречеше напълно да вярваме в съществуването им. Така че заплахата накара третата ми сестра временно да се подчини.