Бърнард Корнуел - Кралят на зимата

— Използвай поне веднъж меча си преди да молиш смели мъже да се предадат — викнах му аз.

— Страх те е да се биеш, а? — подигра му се Сеграмор, защото досега никой от нас не беше видял Горфидид, Кунеглас или Гундлеус да се сражават на предната линия на тяхната стена от щитове. Крал Гундлеус седеше на коня си на няколко крачки зад принц Кунеглас. Нимю го проклинаше, но дали силурският крал беше разбрал, че тя беше там, не знаех. Дори и да беше разбрал, той едва ли щеше да се разтревожи, защото ние бяхме в капан и бяхме обречени.

— Можеш да се биеш с мен сега — викнах аз на Кунеглас. — Мъж срещу мъж, ако смееш.

Кунеглас тъжно ме погледна. Аз бях целия окървавен, окалян, потен, ранен и кървящ, а той изглеждаше така изискан в своята къса ризница и с шлема, увенчан с орлови пера. Той се поусмихна към мен.

— Аз знам, че ти не си Артър — каза той, — защото го видях на кон, но който и да си, ти се би като благородник. И аз ти предлагам да живееш.

Аз свалих потния тежък шлем от главата си и го хвърлих в центъра на нашия полукръг.

— Вие ме познавате, лорд принц — казах аз.

— Лорд Дерфел — произнесе името ми той, после ми оказа честта да се обърне към мен като към военачалник — Лорд Дерфел Кадарн, ако гарантирам вашия живот и живота на вашите хора, ще се предадете ли?

— Лорд принц — казах аз, — аз не командвам тук. Трябва да говорите с лорд Сеграмор.

Сеграмор пристъпи напред до мен и свали заострения си черен шлем, който беше пробит от копие и черната къдрава коса на Сеграмор бе сплъстена от кръв.

— Лорд принц — каза той предпазливо.

— Предлагам ви живот — каза Кунеглас, — ако се предадете.

Сеграмор вдигна кривия си меч към северната част на долината, която беше в ръцете на конниците на Артър.

— Моят господар не се е предал — каза той на Кунеглас, — така че и аз не мога да се предам. Но въпреки това — надигна той глас, — аз освобождавам моите хора от клетвата им.

— Аз също — викнах аз към моите хора.

Сигурен съм, че някои от нашите се изкушаваха да напуснат редовете ни, но техните другари им изръмжаха да останат по местата си, или може би това ръмжене бяха просто предизвикателствата, за които имаха сили уморените мъже. Принц Кунеглас почака няколко секунди, след това извади две тънки огърлици от кесия, завързана на колана му и ни се усмихна.

— Приветствам вашата смелост, лорд Сеграмор. Приветствам и вас, лорд Дерфел. — Кунеглас хвърли златните украшения така че да паднат в краката ни. Аз вдигнах едната огърлица и я закопчах на врата си. — И Дерфел Кадарн — добави Кунеглас. Неговото кръгло приятелско лице отново беше усмихнато.

— Лорд принц?

— Моята сестра ме помоли да ви поздравя. И така аз ви поздравявам.

Душата ми, която беше толкова близо до смъртта, сякаш подскочи от радост при тези думи.

— Предайте и на нея моите поздрави, лорд принц — отвърнах аз, — кажете й, че с нетърпение ще очаквам нейната компания в Отвъдния свят.

Мисълта, че никога няма да видя Сийнуин на този свят изведнъж задуши радостта ми и на мен ми се доплака.

Кунеглас забеляза тъгата ми.

— Вие няма защо да умирате, лорд Дерфел — каза той. — Аз ви предлагам живот и мога да гарантирам това. Предлагам ви и своето приятелство, ако го искате.

— Би било чест за мен, лорд принц — казах аз, — но докато моят господар се сражава, ще се сражавам и аз.

Сеграмор надяна шлема си и изстена, когато металът се плъзна по раната му.

— Аз ви благодаря, лорд принц — каза той на Кунеглас, — но избирам да се сражавам с вас.

Кунеглас обърна коня си. Аз погледнах към своя меч, толкова очукан и лепкав, след това погледнах към оцелелите си воини.

— Друго може и да не сме направили — казах им аз, — но се бихме така, че армията на Горфидид скоро няма да тръгне срещу Думнония. А може и никога да не тръгне. Кой би искал два пъти да се бие с мъже като нас?

— Ирландските Черни щитове няма да имат нищо против — изръмжа Сеграмор и вдигна брадичка към хълма, където призрачната преграда на Нимю цял ден беше пазила нашия фланг. А там, отвъд магическите постове, се беше появила войска с кръгли черни щитове и със страшните дълги копия на Ирландия. Това беше гарнизонът от Коелс Хил, ирландските Черни щитове на Енгас Мак Ейрем, които бяха дошли да се присъединят към кървавата битка.

Артър продължаваше да се бие. Той беше откъснал една трета от противниковата войска и я беше превърнал в червена руина, но изградената срещу него стена от щитове продължаваше да го спира. Той атакуваше отново и отново в усилията си да разкъса стената, но нямаше кон на света, който би тръгнал срещу тази преграда от сплетени хора, щитове и копия. Дори Ламрей отказа да му се подчини. Оставаше му само да забие Екскалибур в почервенялата от кръв земя и да се надява, че Бог Гофанон ще дойде от най-тъмната бездна на Отвъдния свят, за да го спаси.