Бърнард Корнуел - Кралят на зимата

Изплашените прасенца обаче не можеха да внушат страх на един друид, за това беше необходимо много повече. Танабурс беше облечен с мръсна сива роба, извезана със зайци и полумесеци. Той застана на портата и вдигна ръце над бръснатата си глава. Друидът носеше жезъл, увенчан с полумесец. Той го завъртя три пъти от изток на запад и след това започна да вие срещу кулата на Мерлин. Едно прасенце се шмугна покрай краката му, забоксува в калта при портата и хукна надолу по склона. Танабурс зави отново без да помръдне — проверяваше дали на Хълма са скрити невидими врагове.

Старецът млъкна и се ослуша. Няколко секунди се чуваше само плющенето на знамето и тежкото дишане на мъжете, изкачили стръмната пътека след своя маг. Гудован, писарят на Мерлин, беше застанал до мен, увил ръцете си с петносани от мастило платнени ленти, за да се предпази от студа.

— Кой е този? — попита той. Точно тогава остър писък отговори на предизвикателството на Танабурс и Гудован целия потръпна. Писъкът дойде от вътрешността на замъка и аз знаех, че това беше Нимю.

Танабурс изглеждаше ядосан. Той залая като лисица, пипна си слабините, направи знака на злото и заподскача на един крак към замъка. След пет крачки спря и отново предизвикателно зави. Този път нямаше отговор, така че той стъпи и на двата си крака и повика господаря си.

— Влизай, кралю господарю, влизай. Няма опасност.

— Крал ли? — попита ме Гудован.

Казах му кои бяха гостите и попитах защо ли един враг като Гундлеус е дошъл в Инис Уидрин. Гудован се почеса, ухапан от някоя въшка под ризата, сви рамене и рече:

— Политика, момче, политика.

— Каква политика?

Гудован въздъхна сякаш въпросът ми беше доказателство за неизлечима тъпотия, но той винаги така правеше, когато го питаха нещо. След това ми обясни.

— Норуена е млада и може отново да се омъжи. Мордред е невръстно бебе и има нужда от закрила. А кой може да осигури по-надеждна закрила от един крал? Още по-добре би било, ако този крал е враг, защото бракът с принцесата и попечителството над престолонаследника ще го превърнат в приятел на Думнония. Съвсем просто е, нали момче? Ако беше помислил малко, щеще и сам да се досетиш и нямаше да ми губиш времето с глупави въпроси.

Той ме цапна леко по ухото за наказание и добави:

— Но той ще трябва да се откаже от Ледуис за известно време.

— Ледуис? — попитах аз.

— Любовницата на Гундлеус, глупчо. Да не мислиш, че има крал, който спи сам в леглото си? Но за Гундлеус се говори, че е толкова влюбен в Ледуис, че дори се е оженил за нея. Разправят, че я отвел на Могилата на Лиу и накарал своя друид да ги венчае. Само че аз не вярвам кралят на Силурия да е такъв глупак. Ледуис не е от благороден произход. Ти не трябваше ли днес да проверяваш по списъка плащанията на рентите, както ти нареди Хюел?

Предпочетох да не отговарям на този въпрос и се загледах в Гундлеус и неговите телохранители, които внимателно стъпваха по разкаляната пътека към сградата. Силурският крал беше висок, добре сложен мъж на около тридесет години. Трябва да е бил съвсем млад, когато неговите воини заловиха майка ми, а мен хвърлиха в ямата на смъртта. От онази черна и кървава нощ бяха изминали десетина години, но той беше все така красив, с дълга черна коса, а по двуострата му брада нямаше нито един бял косъм. Той носеше наметало от лисичи кожи, кожени ботуши до коленете, червеникавокафява туника, а мечът му беше скрит в червена ножница. Мъжете от охраната му бяха облечени с подобни дрехи. Те всички бяха доста едри и се извисяваха над недъгавите копиеносци на Друидан. Силурците бяха въоръжени с мечове, но не носеха нито едно копие или щит, а това беше доказателство, че са дошли с мир.

Когато Танабурс мина покрай мен, аз неволно се свих. Бил съм толкова малък, когато ме е хвърлил в ямата. Невъзможно беше старецът да познае в мен момчето, измамило смъртта. Освен това след като тогава не успя да ме убие, сега нямаше защо да се страхувам от него. Въпреки това аз се свих пред друида на Силурия. Той имаше сини очи, дълъг нос и отпусната лигава уста. Танабурс беше закачил малки кости по краищата на дългата си провиснала коса и те тракаха при всяко негово движение. Епископ Бедуйн тръгна в крак с Гундлеус, за да го поздрави с добре дошъл и да го увери каква чест беше за Хълма това кралско посещение. Двама от хората на Гундлеус носеха тежък сандък, в който вероятно бяха подаръците за Норуена.

Гостите забиха знамето с лисицата в земята пред вратата и влязоха в замъка. Хората на Лайгесак застанаха отпред и не пускаха никого вътре. Но аз бях израсъл на Хълма и знаех как да се промъкна. Изтичах покрай южната стена, покатерих се по купа с трупите, отместих една от кожените завеси, прехвърлих се през прозореца и се спуснах на пода. След това се скрих зад плетените кошове, в които държахме празничните дрехи. Една от робините на Норуена ме видя, а може би и някои от хората на Гундлеус, но никой не ми обърна внимание.