Кон Игълдън - Кости по хълмовете

— Трябва да бъдат убити, особено онези зад колоната рицари. Свалете ги, когато слънцето е в зенита си и не оставяйте нито един да избяга. Ще атакувам веднага щом ми дадете сигнал, че със съгледвачите е свършено. Повтори заповедта.

Воинът я повтори бързо и точно, както беше научен. Субодай не допускаше объркване на бойното поле. Въпреки че си предаваха съобщения на големи разстояния с помощта на флагове, той все така беше принуден да разчита на изгрева, пладнето и залеза като единствени жалони за времето. При тази мисъл погледна нагоре през дърветата и видя, че слънцето приближава зенита. Оставаше още малко и Субодай усети познатия трепет в стомаха, който се появяваше всеки път преди сражение. Беше казал на Джучи, че всичко това е с цел да го обучи, но това не бе цялата истина. Беше спестил факта, че рицарите имаха преносими ковачници в обоза си. Ковачите бяха по-ценни от всички останали пленени занаятчии и Субодай бе заинтригуван от докладите за железни каруци, от които бълваше дим, докато пътуваха.

Усмихна се под мустак, наслаждавайки се на растящата възбуда. Подобно на Чингис, той не намираше удоволствие в разграбването на села и градове. Разбира се, това беше нещо, което трябваше да се прави, също като да изсипеш вряла вода върху мравуняк. Но най-много Субодай жадуваше битки и всяка следваща доказваше или увеличаваше майсторството му. Не бе открил по-голяма радост от тази да надхитри врага, да го обърка и разгроми. Беше чул за странния поход, на който бяха тръгнали рицарите — към някаква тъй далечна страна, че никой не знаеше името й. Нямаше значение. Чингис не би позволил въоръжени мъже да прекосяват земите му. А всички земи бяха негови.

Изтри с върха на обувката си чертежите в прахта и се обърна към втория съгледвач, който чакаше търпеливо и с благоговение.

— Иди при Джучи и виж какво го е забавило — нареди Субодай. — Ще язди от дясната ми страна при тази атака.

— Твоя воля, господарю — отвърна съгледвачът, метна се на коня и препусна стремглаво през дърветата. Субодай присви очи към надничащото през клоните слънце. Много скоро щеше да потегли.

Сред грохота на десетте хиляди коне Анатолий Маяев се озърна през рамо към билото, зад което беше изчезнал малкият Иля. Къде се бавеше брат му? Все още мислеше за него като за малкия Иля, въпреки че той го надминаваше и по сила, и по вяра. Поклати уморено глава. Беше обещал на майка им, че ще се грижи за него. Сигурен беше, че Иля ще ги настигне. Не бе посмял да спира колоната точно когато монголите се появиха в района. Беше разпратил съгледвачи във всички посоки, но те също като че ли се провалиха вдън земя. Отново се обърна назад и напрегна очи с надеждата да види знамената на хилядата мъже.

Отпред долината се стесняваше в проход между хълмовете, който спокойно можеше да мине за част от Райската градина. Склоновете му бяха покрити със зелена трева, толкова гъста, че човек и за половин ден не би могъл да си пробие път през нея. Анатолий обичаше тази страна, но погледът му винаги бе насочен към хоризонта. Някой ден щеше да види Йерусалим. Прошепна молитва към Богородица и в същия момент проходът потъмня и той видя монголската войска да препуска насреща му.

Значи съгледвачите бяха мъртви, както се опасяваше. Изруга и не се сдържа отново да погледне назад за Иля.

Откъм тила се чуха викове. Анатолий се обърна изцяло в седлото и изруга при вида на друга тъмна маса конници, които приближаваха устремно. Как бяха успели да ги заобиколят незабелязано? Не можеше да повярва, че враговете са се движили като призраци през хълмовете.

Знаеше, че хората му могат да пръснат монголите в пряка атака. Те вече бяха вдигнали щитове и го гледаха в очакване на заповеди. Като най-голям син на княз, Анатолий бе най-старшият командир. Всъщност именно неговото семейство беше осигурило средствата за цялото пътуване и бе използвало част от огромното си състояние, за да спечели благосклонността на манастирите, които бяха станали така силни в Рус.

Не можеше да атакува и да остави целия обоз и тила оголени. Нищо не изнервяше бойците повече от това да бъдат ударени отпред и отзад едновременно. Анатолий заповяда на трима от командирите си да вземат своите стотни и да обърнат, за да атакуват нападащите отзад. В същото време вниманието му бе привлечено от движение на хълмовете и той се усмихна с облекчение. В далечината на билото се появи редица руси на тежки коне, с развети на ветреца знамена. Анатолий прецени разстоянията и взе решение. Извика един от съгледвачите.