Кон Игълдън - Кости по хълмовете

— Знам — рече Джучи.

Субодай се озърна към наближаващите рицари.

— Командирите на този ягун поискаха ти да ги водиш, Джучи. Нямам участие в това.

Той му подаде сребърния пайце и Джучи го пое с радост, като му предаде на свой ред златната пластина. Субодай беше сериозен и нарочно официален, но очите му светеха.

— Когато се върнеш при баща си, Джучи, ще си познал всички рангове и позиции. — Военачалникът махна рязко с ръка. — Отдясно, отляво и в центъра.

Погледна над главите на препускащите с мъка рицари и видя едва забележимо движение сред чукарите в далечината. Кимна отсечено.

— Време е. Знаеш какво да правиш, Джучи. Командването е твое. — Без да каже нищо повече, Субодай потупа младежа по рамото и премина от другата страна на хребета, оставяйки ягуна на грижите на един внезапно изнервен водач.

Джучи усещаше погледите на стоте мъже върху гърба си и се мъчеше да скрие задоволството си. Всеки арбан от десет души избираше свой командир, а след това те избираха помежду си един, който да води стотицата. Да бъдеш избран по този начин бе чест. Тъничко вътрешно гласче му пошепваше, че така само почитат баща му, но той побърза да го задуши и да не даде път на съмненията. Беше си спечелил това право и започна да се изпълва със самоувереност.

— За стрелба! — извика Джучи. Стисна здраво повода, за да скрие напрежението си, докато мъжете се подреждаха в поразредена редица, за да може всеки лък да влезе в действие. Озърна се през рамо, но Субодай наистина беше изчезнал и го бе оставил да се оправя сам. Воините продължаваха да го гледат и той се насили да си сложи ледената физиономия — знаеше, че ще запомнят какво спокойствие е проявил. Щом вдигнаха лъковете си, той вдигна стиснат юмрук и зачака, а сърцето блъскаше болезнено в гърдите му.

Врагът беше на четиристотин крачки, когато Джучи спусна ръка и първият залп изсвистя във въздуха. Разстоянието беше твърде голямо и стрелите, които достигнаха рицарите, отскочиха в щитовете им, държани вече високо и напред, така че защитаваха почти целия боец. Дългите щитове показаха качествата си и при втория залп, който се стовари върху редиците им, без да свали нито един ездач.

Могъщите коне не бяха бързи, но въпреки това празнината се стесняваше, а Джучи само гледаше. На двеста крачки вдигна отново юмрук и още сто стрели кацнаха на опънатите тетиви. Не знаеше дали на такова разстояние бронята на рицарите ще ги спаси. Досега нищо не беше успявало.

— Стреляйте, сякаш не сте пипали лък! — изкрещя той.

Мъжете около него се ухилиха и тетивите отново избръмчаха. Джучи трепна инстинктивно, когато стрелите прелетяха над главите на враговете, сякаш пуснати от обхванати от паника глупаци. Само няколко улучиха целите си, а още по-малко успяха да повалят кон или човек. Вече чуваха грохота на атаката и видяха, че първите редици започват да спускат копията си в очакване на сблъсъка.

Изправен пред тях, Джучи задуши страха си във внезапен прилив на ярост. Нищо друго не искаше, освен да извади меча и да пришпори коня си надолу по склона срещу врага. Треперещ от безсилие, той даде друга заповед.

— Оттеглете се зад билото! — извика Джучи. Рязко дръпна поводите и конят му препусна. Ягунът закрещя нестройно и хаотично се втурна след командира си. Той чу зад гърба си тържествуващи гърлени викове и в гърлото му се надигна горчилка, но дали бе от страх или от ярост — не знаеше.

Иля Маяев примигна, за да махне потта от очите си, когато видя монголите да побягват като мръсни страхливци, каквито си бяха. Както бе ставало хиляда пъти преди това, той отпусна поводите и се потупа по гърдите, молейки се на св. София да прати враговете на вярата под копитата му. Под ризницата и ватираната туника носеше парче от пръста й в златен медальон — най-скъпоценното нещо, което притежаваше. Монасите от Новгород го бяха уверили, че не може да бъде убит, докато го носи, и той се чувстваше силен начело на рицарите, носещи се към билото. Хората му бяха оставили катедралния град преди две години, носейки вести на изток за княза, преди да обърнат на юг и да потеглят на дългия път, който в крайна сметка щеше да ги отведе в Йерусалим. Заедно с останалите Иля бе врекъл живота си да защитава Светите земи от неверниците, които искаха да ги унищожат.

Пътуването трябваше да протече в молитви и пости, преди да приложат бойните си умения срещу безбожниците. Вместо това монголската войска, която вилнееше из района, ги жилеше отново и отново. Иля копнееше да ги приближи достатъчно, за да убива, наведе се напред в седлото и конят му полетя след бягащите ездачи.