Кон Игълдън - Кости по хълмовете

Засадата мина точно както я беше замислил Субодай. Военачалникът сякаш четеше мислите на враговете. Джучи пое дълбоко дъх, мъчейки се да овладее треперенето, което го обземаше след всяка битка. Не биваше хората да го виждат да се тресе. Не знаеше, че го гледат да крачи със стиснати юмруци и виждат единствено, че е все още жаден, сякаш никога не можеше да намери удовлетворение, каквото и да постигне.

Три други ягуна бяха участвали в засадата. Джучи видя командирите им да излизат от горичката, където бяха дебнали през цялата нощ. След годините със Субодай познаваше всеки от тях като брат, както навремето му беше заръчал Чингис. Мехали и Алтан бяха здрави мъже, верни, но лишени от въображение. Джучи им кимна, докато минаваха в тръс към осеяното с мъртъвци поле. Последният, Кара, беше дребен и строен воин с дълбок белег от стара рана на лицето. Макар да се държеше безупречно с него, Джучи усещаше необяснимата му неприязън. Може би Кара го презираше заради баща му. В издигането си през ранговете Джучи се беше сблъскал с множество подозрения. Субодай не проявяваше особена ловкост, когато го включваше във всеки план и замисъл, както бе направил навремето Чингис с момчето от урианхаите, станало впоследствие негов военачалник. Субодай гледаше към бъдещето, докато такива като Кара си мислеха, че виждат единствено разглезен принц, издигнат не според заслугите си.

Докато Кара приближаваше и сумтеше при вида на мъртвите рицари, Джучи осъзна, че вече не е нещо повече от него. Беше приел сребърната пластина непосредствено преди битката и все още изпитваше гордост, че му е поверен животът на сто души. Но това също така означаваше, че поне за известно време Кара няма да бъде длъжен да се съобразява с ханския син. Само с един поглед Джучи разбра, че жилавият дребен воин вече е стигнал до същия извод.

— Защо чакаме тук? — внезапно попита Кара. — Субодай атакува, а ние миришем цветята и бездействаме.

Джучи възнегодува от думите му, но отговори с леко сърце, сякаш Кара просто го бе поздравил. Ако беше истински водач, вече да е препуснал обратно към Субодай. В миг на прозрение осъзна, че Кара все още очаква заповеди от него въпреки понижението му в ранг. Озърна се към Мехали и Алтан и откри, че те също го гледат. Може би го правеха просто по навик, но започна да му се оформя една идея и той разбра, че не бива да изпуска момента.

— Виждаш ли бронята им, Кара? — рече Джучи. — Първото парче е закачено за шлема и прикрива лицата им с изключение на очите. А плетената ризница стига до коленете им.

— Но не спря стрелите ни — сви рамене Кара. — Когато са спешени, са толкова бавни, че всеки може да ги повали с лекота. Не мисля, че ни трябва такава слаба защита.

Джучи му се ухили, наслаждавайки се на объркването, което щеше да предизвика.

— Определено ни трябва, Кара.

Субодай чакаше високо на хълмовете над долината. Беше се спешил и понито му душеше изсъхналите борови иглички по земята. Почти пет хиляди мъже почиваха около него и чакаха да вземе решение. Той пък чакаше завръщането на съгледвачите. Двеста бяха препуснали във всички посоки и докладите им даваха възможност на военачалника да си създаде представа за района на много мили наоколо.

Научи за успешната засада на Джучи още преди да е приключила. Хиляда врагове по-малко, оставаха десет хиляди, но и те бяха прекалено голяма сила. Колоната рицари се движеше бавно по речната долина и очакваше победоносното завръщане на отряда. Бяха излезли без стрелци в пустошта и щяха да платят скъпо за тази грешка. Въпреки това бяха едри мъже и толкова силни, че Субодай не можеше да рискува с проста фронтална атака. Беше виждал конници със стърчащи от тях стрели, които успяваха да повалят по двама и дори трима от хората му, преди да рухнат. Бяха много храбри воини, но той не мислеше, че това е достатъчно. Храбреците излизат напред, когато ги атакуват, и Субодай действаше според това. Всяка армия можеше да бъде разгромена при подходящи условия, сигурен беше. Разбира се, не неговата собствена, а само вражеските.

Двама от съгледвачите се върнаха в галоп, за да съобщят последното положение на русите. Субодай ги накара да се спешат и да начертаят с пръчки в прахта карта, за да няма недоразумения.

— Колко съгледвачи са пратили? — попита той.

Чертаещият воин отвърна без колебание.

— Десет в тила, командире, разпръснати нашироко. И двадесет отпред и по фланговете.

Субодай кимна. Най-сетне знаеше достатъчно, за да действа.