Кон Игълдън - Сребърна империя

Повечето работници гледаха в земята, докато минаваха покрай него, ужасени от мисълта, че могат да привлекат вниманието му. Сърцето на Угедай заби по-бързо, когато видя различна реакция у някои от онези, които го приближаваха. Прииска му се да излезе от сенките на светло и трябваше да положи усилия, за да потисне внезапното желание. Гърдите го боляха, но я нямаше ужасната умора, която обикновено го измъчваше независимо колко дълго е спал. Вместо това сетивата му бяха живи и изострени. Можеше да надуши и чуе всичко около себе си, от подправената с чесън храна на работниците до разменените шепнешком думи.

Светът сякаш се напъна и после избухна, оставяйки го почти замаян. Пред него имаше хора, които го гледаха и после нарочно извръщаха погледи. Реакцията им ги бележеше като вдигнат флаг. Угедай не видя никакъв сигнал, но те като един извадиха оръжия изпод дрехите си — къси остри тесли като онези, с които дърводелците окастряха колове. Тълпата се развълнува, люшна се — все повече и повече хора разбираха какво се случва. Чуха се дрезгави викове, но Угедай остана абсолютно неподвижен в центъра на засилващата се буря. Беше приковал поглед в най-близкия от мъжете, който си пробиваше път през останалите, вдигнал високо оръжието си.

Угедай го гледаше как приближава. Бавно разпери ръце и дланите му докоснаха бягащите работници. Нападателят изкрещя нещо, но викът му се изгуби в глъчката. Угедай оголи зъби, когато мъжът беше улучен отстрани и тялото му се свлече в краката на бронирания гвардеец, който го беше ударил.

Докато другите гвардейци тъпчеха и избиваха мъжете в полутъмния тунел, Угедай бавно свали ръце. Гледаше със студена физиономия. Оставиха двама живи, както бе заповядал, но ги удряха с дръжките на сабите, докато лицата им не се превърнаха в подути кървави маски. Останалите бяха изклани като кози.

След няколко мига първият командир застана задъхан пред него. Бледото му лице беше опръскано с кръв и мръсотия.

— Господарю, добре ли си?

Угедай откъсна поглед от войниците, които продължаваха да удрят мъртвата плът на мъжете, които се бяха осмелили да нападнат господаря им.

— Че как би могъл да помислиш нещо друго, Хуран? Нищо ми няма. Добре си свърши работата.

Хуран сведе глава и почти се извърна, но не можеше да го стори.

— Господарю, нямаше нужда от това. Следяхме тези мъже от два дни. Лично претърсих жилищата им и нито за миг не съм свалял поглед от тях. Можехме да се справим и без да те излагаме на опасност.

Хуран явно се мъчеше да намери подходящите думи, но за първи път от много време Угедай се чувстваше някак по-лек и по-силен.

— Кажи каквото имаш да кажеш, Хуран — добродушно отвърна той. — Няма да ме обидиш.

Беше го освободил от необходимостта да внимава какво говори и видя как напрежението и сковаността му изчезват.

— Аз живея, за да те защитавам, господарю — каза Хуран. — В деня, в който умреш, ще умра и аз, така съм се заклел. Но не мога да те защитавам, ако ти… ако си влюбен в смъртта, господарю, ако искаш да умреш…

Запъна се на последните думи и млъкна под студения поглед на Угедай.

— Загърби страховете си, Хуран. Служиш ми, откакто бях момче. Нима не рискувах и тогава? Като всеки друг момък, който си въобразява, че ще живее вечно?

Хуран кимна.

— Така е, но тогава нямаше да стоиш с широко разперени ръце, ако към теб тича убиец. Видях го, господарю, но не го разбирам.

Угедай се усмихна, сякаш наставляваше малко дете. Може би беше заради близостта му с вечността в тези моменти, но се чувстваше почти замаян.

— Не искам да умирам, бъди сигурен, Хуран. Но и не се боя ни най-малко от смъртта. Разперих ръце, защото точно в този момент не ме беше грижа. Можеш ли да разбереш това?

— Не, господарю — отвърна Хуран.

Угедай въздъхна и сбърчи нос от миризмата на кръв и изпражнения.

— Въздухът тук е отвратителен — рече той. — Да излезем навън.

Мина покрай купчината трупове. Мнозина бяха убити случайно в суматохата — прости работници, опитващи се да се измъкнат в мрака. Напомни си да изплати някакво обезщетение на семействата им.

Излязоха на светло и Угедай се загледа в завършената арена. Настроението му се повиши още повече при вида на наредените един над друг редовете за сядане — хиляди и хиляди пейки, простиращи се сякаш безкрайно пред него. След кръвопролитието при входа стадионът се беше опразнил изумително бързо и Угедай чуваше ясните мелодични трели на някаква птица. Изкушаваше се да извика и да види дали ще чуе ехото от собствения си глас. Трийсет хиляди души от народа му можеха да седнат тук и да гледат надбягванията, борбите и състезанията по стрелба. Щеше да е великолепно.