Гор Видал - Юлиан

Колкото по-малко се говори за различните церемонии и изпитания, които трябва да премине онзи, който ще бъде посветен в тайнствата на Митра, толкова по-добре. Както ми казват, едно от дванадесетте изпитания е изскубването, един по един, на космите по срамните части; сигурно смятат, че това е духовно занимание. Казаха ми също, че част от церемониите се извършвали, когато всички били мъртвопияни и се опитвали да прескачат трапове с вързани очи — това несъмнено трябва да е символ на необузданата жизненост на плътта. Но тайните обреди правят впечатление на хората и колкото по-ужасни и отблъскващи са те, толкова по-силно е въздействието им. Колко тъжно, колко страшно за нас, че сме хора!

Либаний:Рядко се среща философ, тъй напълно лишен от религиозно чувство. Той прилича на човек, който по рождение не може да различава цветовете, тъй отчетливи за всеки друг. Приск има логичен ум и умее точно да изрази мисълта си, но не вижда най-същественото. Подобно на Юлиан, и мене посветиха в тайнствата на Митра още като ученик. Мистериите ми направиха силно впечатление, въпреки че, признавам, за мене те не бяха това откровение, което бяха за Юлиан. Но аз никога не съм бил християнин, така че за мене това не беше вълнуваща и опасна крачка; не скъсах със света, на който принадлежах. Обаче за Юлиан това бе смела постъпка. Ако Констанций бе научил какво е сторил, можеше да му отнеме живота. За щастие Максим толкова умело се справи с всичко, че Констанций изобщо не узна, че на деветнадесетгодишна възраст братовчед му Юлиан се отрече от християнството в една пещера на планината Пион.

Изглежда, че Приск изобщо не е разбрал какво представляват митраическите тайнства и това не ме изненадва. Той високо цени нашите етични норми и ние сме му благодарни за това. Но намира обредите ни отблъскващи. Естествено той знае за тях само от това, което е чул случайно, тъй като никой посветен няма право да разправя какво става в пещерата. И въпреки че „изпитанията“ понякога са неприятни, откровението, до което се стига, си струва всички изтърпени страдания. Аз например не мога да си представя света без Митра.

С обичайната си сурова прямота Приск отбелязва, че християните постепенно възприемат различни елементи на нашия култ. Внезапно ме осени мисълта — дали това не е един начин, по който най-сетне ще победим? Дали тези, които възприемат толкова много от нас, няма да заприличат на самите нас и след време да бъдат като нас?

Бях посветен в тайнствата на Митра през март 351. Този ден наблюдавах както изгрева на слънцето, така и залеза, като внимавах да не ме забележи някой, тъй като Констанций бе забранил молитвата към слънцето; мнозина биваха арестувани само защото наблюдавали залеза. Шпиони и доносници имаше навсякъде.

Съобщих на Ецеболий, че този ден ще отида на лов по склоновете на планината Пион. Както очаквах, той се извини, че няма да дойде, тъй като не обичаше лова. Той цитира нещо от Омир. Аз цитирах Хораций. Той отговори с Вергилий. Аз приведох Теокрит. С общи усилия изчерпахме почти всичко написано по повод на лова в литературата.

Следната спънка беше охраната. Дванадесет войници и един трибун бяха придадени към домакинството ми. И най-малко двама души ми прислужваха неотлъчно. Как да се справя с тях? Максим реши, че тъй като култът на Митра е култ на войниците, поне двама от тях ще са поклонници на Митра. Той беше прав. Петима от дванадесетте бяха митраисти. Лесно наредих двама от петимата да ме придружават този ден. Те бяха длъжни да пазят тайната в качеството си на братя на Митра. Един час преди изгрев-слънце Орибазий, войниците и аз излязохме от къщи. В подножието на планината ни посрещнаха девет отци и Максим. Изкачихме склона в пълно мълчание. На предварително определено място, под една смокиня, спряхме и изчакахме изгрева.

Небето побледня. Зорницата светеше със синя светлина. Тъмните облаци се разкъсаха. Слънцето се появи на хоризонта и един лъч докосна скалата зад нас, едва тогава разбрах, че това не беше обикновена скала, а вход в планината. Отправихме молитва към слънцето и неговия спътник Митра, нашия спасител.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, Максим отвори вратата в планината и ние влязохме в малка пещера със седалки, изсечени в скалата. Двамата с Орибазий трябваше да останем и да почакаме там, а отците се оттеглиха в друга пещера, вътрешното светилище. Така започна най-важният ден от живота ми: денят на меда, хляба и виното; денят на седемте порти и седемте планети; денят на пароли; денят на молитва; и накрая (след Гарвана, Невестата, Войника, Лъва, Персиеца, Пратеника на слънцето и Отеца) денят на „Нама Нама Себезио“.