Гор Видал - Юлиан

Останах като закован на улицата, на няколко метра от него. Трибунът също се спря и ме изгледа любопитно. Тогава баща ми се обърна към него и рече властно: „Върви! Това не е гледка за дете.“

Трибунът се захили: „Доста скоро ще се върнем да го приберем.“ Тогава вратарят ме сграбчи и въпреки че плачех и се дърпах, ме внесе вътре.

След няколко дни баща ми бил обезглавен в една изба на двореца, където държали вино. Срещу него не били повдигнати никакви обвинения; нямало дело. Не зная къде е погребан и дали изобщо е погребан.

Интересно колко много подробности си спомням, докато пиша. Например усмивката на трибуна, която бях забравил от двадесет години. И изведнъж започвам да се питам какво ли е станало с него. Къде ли е днес? Познавам ли го? Дали не е някой от стратезите ми? Дали не е бил Виктор или Йовиан? По възраст и двамата отговарят. Но нека не се ровим в миналото, нека си остане само тук, върху хартията. Все някога трябва да се тури край на отмъщенията и какъв по-добър момент за това от възкачването на престола?

Скоро разбрах какво е наредил баща ми, когато тайнствено разговаряше с управителя. Щяха да ни изпратят при нашия братовчед Евсебий, владика на Никомедия. Той щеше да ни бъде настойник. На другия ден, след като отведоха баща ни, Мардоний бързо ни качи двамата, Гал и мене, в една кола, единствено с дрехите, които носехме на гърба си. Изминахме петдесетте мили до Никомедия, като спирахме само колкото да сменим конете. Веднъж ни спря конна стража. С разтреперан глас Мардоний им каза, че сме под личната закрила на император Констанций. Оставиха ни да продължим. Пътувахме цял ден и цяла нощ.

Каква ужасна нощ! Гал беше болен от треска, от която насмалко не умря. Измъчван от кошмари, той се гърчеше на пода на колата върху сламеника, който му бяха постлали. Мардоний поставяше на лицето му ленени кърпи, напоени с оцет — резлива миризма на оцет; да, миризмата на оцет още ми напомня онази ужасна нощ. По едно време докоснах челото му и усетих, че е горещо като влажно платно, оставено да съхне на слънце. Златистата му коса беше потъмняла от пот; той размахваше ръце, бълнуваше и плачеше. Седях буден на пейката до Мардоний. Друсахме се по селски пътища през нощта, светла като ден от огромната жълта луна, която блестеше пред нас подобно на фар.

Тази нощ изобщо не проговорих. И въпреки че бях едва шестгодишен, непрекъснато си казвах: „Ти си обречен на смърт!“ — и се чудех какво ли е да си мъртъв. Струва ми се, че станах философ онази нощ, защото поради възрастта и невежеството си бях по-скоро любопитен, отколкото уплашен. Предполагам, че съм бил крайно възбуден от това отчаяно бягство през непознати места, осветени от ярката златиста луна. Гал, който се гърчеше в краката ми, ме молеше да му дам пръчка, за да пропъди призраците.

За наша голяма изненада оживяхме. Пет години Гал и аз живяхме с владиката Евсебий в Никомедия, а след това — в Константинопол. Евсебий беше строг и внушителен старец и макар да не обичаше деца, към нас се отнасяше добре. Най-важното беше, че той забрани на Констанций да ни вижда и Констанций го послуша, тъй като Евсебий имаше голямо влияние в галилеянската йерархия. Две години след като стана наш настойник, го направиха владика на Константинопол, откъдето фактически управляваше цялата Източна църква до смъртта си.

Децата привикват с всичко. Известно време баща ни ни липсваше, след това го забравихме. Мардоний винаги беше с нас — една връзка с миналото ни — и естествено вуйчо ни, комит Юлиан, често ни посещаваше. Обаятелен висш сановник, доста склонен към интриги, той ни държеше в течение на събитията по света. Той именно ни обясняваше как Констанций се стреми да стане единствен владетел на империята. През 340 г. настъпиха раздори между Констанс и Константин II. Започна гражданска война. При Аквилея Константин II бе нападнат из засада и убит. Констанс стана единствен господар на Запада. По това време един пълководец, на име Магненций, се обяви за август и прогони Констанс от Августодунум 7 7 Днешният град Отьон във Франция. — Б.пр. към Пиренеите, където го убиха през зимата на 350 г. На Запад царуваше хаос и докато Магненций се опитваше отчаяно да предотврати разпадането на заграбената империя, един пълководец на Дунава, на име Ветранио, се обяви за император.

Не може да се отрече, че Констанций имаше гений да води граждански войни. Знаеше кога да удари — и което е по-важно — кого да удари. Винаги печелеше. Често си мисля, че ако беше живял по-дълго, щеше да ме премахне по същия начин, по който премахна другите си роднини. Заплашен от двама узурпатори, Констанций започна военни действия през 350 г. Ветранио бе разбит веднага и — нещо нечувано в нашата история — бе пощаден. Разбира се, Магненций бе победен в битката при Мурса на 28 септември 352 година. Това бе един от съдбоносните моменти в нашата история. И до ден-днешен войската ни не се е съвзела от загубата на петдесет и четири хиляди елитни войници.