Кон Игълдън - Господари на лъка

— Значи е решено — рече Чингис. Очите му се губеха в сумрака и проблясваха от светлините на запалените лампи. — Ако в Си Ся са богати колкото казваш, те ще бъдат първите, които ще се сблъскат с нас. Дзин ще ги подкрепят ли?

Барчук сви рамене.

— Не знам. Земите им са съседни, но Си Ся винаги са били отделно кралство. Дзин могат да съберат войска срещу теб, за да предотвратят по-късна заплаха срещу себе си. А може и да ги оставят да измрат, без да си мръднат пръста. Никой не знае как работят умовете им.

Чингис също сви рамене.

— Ако преди десет години ми беше казал, че кераитите ще се сражават срещу огромна войска, щях да ти се изсмея и да се смятам за щастливец, че няма да участвам в тази битка. А днес ги наричам свои братя. Няма значение дали Дзин ще тръгнат срещу нас заради Си Ся. Сторят ли го, значи ще ги разбия по-рано. Всъщност предпочитам да ги посрещна в степта, вместо да се катеря по стените на градовете им.

— Дори градовете могат да паднат, господарю — меко рече Барчук, чиято възбуда също бе започнала да нараства.

— И ще паднат — отвърна Чингис. — Като му дойде времето, ще паднат. Със Си Ся ти ми посочи слабините на Дзин. Ще ги изкормя там и ще изтръгна сърцето им.

— За мен е чест да ти служа, господарю — Барчук стана, поклони се ниско и остана в това положение, докато Чингис не му даде знак да се изправи.

— Племената са се събрали — каза той, стана и се протегна. — Щом се налага да прекосяваме пустинята, трябва да осигурим вода и храна за конете. Положат ли клетвата, нищо вече не ще ни задържа на това място.

Спря за момент.

— Дойдохме тук като племена, Барчук. А ще тръгнем като един народ. Ако записваш събитията в онези свитъци, както казваш, гледай да отразиш и това.

Очите на Барчук светнаха. Беше напълно запленен от човека, който командваше огромното множество.

— Ще бъде сторено, господарю. Ще науча на четмо и писмо и твоя шаман, и брат ти, за да могат ти четат историята.

Чингис примигна изненадано, заинтригуван от мисълта, че брат му ще чете думи, изписани върху твърда агнешка кожа.

— Любопитно ще е да видя това — рече той. Прегърна Барчук през рамо и му оказа чест, като излезе заедно с него от гера. Военачалниците ги последваха. Отвън се чуваше приглушеното мърморене на племената. Очакваха онзи, който щеше да ги поведе.

Дори в летния мрак лагерът сияеше в жълто под звездите, осветен от десетки хиляди огньове. Центърът му беше разчистен и около гера на Чингис имаше огромен празен пръстен. Воините на стотици родове и племена бяха оставили семействата си и се събраха заедно под трептящите светлини. Броните им бяха най-различни — твърда кожа, шлемове или стегнати доспехи от железни пластинки, копирани от Дзин. На някои се виждаше емблемата на племето, но повечето бяха неукрасени и показваха, че са съвсем нови и че под небето вече има само едно племе. Мнозина държаха мечове, прясно изковани в ковачниците, които работеха денонощно от пристигането си тук. Потящи се под слънцето мъже бяха изкопали огромни ями, бяха откарали рудата при пламъците, за да гледат като омагьосани как ковачите я превръщат в оръжия. Не един бе изгорил пръстите си, посягайки към тях, преди да са изстинали напълно, но никой не беше и сънувал, че един ден ще притежава дълго острие, така че нямаха нищо против.

Вятърът не спираше да духа в степта, но тази вечер беше по-лек.

Когато Чингис се появи, Барчук слезе по стъпалата на каруцата и застана в първата редица до колелата от дърво и желязо. Чингис остана за момент загледан в хората, възхитен от събралото се множество. Братята му, Арслан и Джелме слязоха от платформата, като всеки спираше за миг, за да погледне безбройните редици, губещи се в тъмнината. Последен беше шаманът Кокчу.

Чингис остана сам и затвори очи. Благодари на бащата-небе, че го е довел дотук, начело на такава огромна войска. Каза няколко думи и на духа на баща си в случай, че можеше да го чуе. Знаеше, че Есугей би се гордял със сина си. Беше повел народа по нов път и само духовете можеха да кажат докъде ще го отведе той. Отвори очи и видя Бьорте. Беше довела четиримата му сина и стоеше в първата редица; три от децата бяха твърде малки, за да ги остави сами. Чингис им кимна отсечено и погледът му се спря върху най-големия, Джучи, и върху Чагатай, когото бе нарекъл на шамана на вълците. Почти деветгодишен, Джучи изпитваше страхопочитание към баща си и сведе очи, докато Чагатай продължаваше да зяпа, макар да си личеше колко е нервен.