Кон Игълдън - Господари на лъка

Щом станеше дума за Дзин, Чингис се навеждаше напред като ястреб, с пламнали очи. Уйгурите бяха дошли от земите далеч на югозапад, на границата на пустинята Гоби и дзинското кралство Си Ся. Чингис жадно поглъщаше всяка подробност за търговските кервани на Дзин, за облеклото и обичаите им и най-вече за оръжието и доспехите. Наистина, търговците едва ли имаха най-добрата охрана, но всеки къс информация падаше като капка вода в пустинята на въображението му и потъваше дълбоко в недрата й.

— Мирът ви е донесъл богатство и сигурност — каза Чингис, когато Барчук спря, за да пийне глътка чай. — Сигурно си можел да се обърнеш към владетеля на Си Ся с молба за съюз против мен. Не си ли обмислял тази възможност?

— Разбира се — отвърна Барчук с обезоръжаваща откровеност. — Но ако си останал с впечатление, че те са приятелски настроени, явно съм те заблудил. Търгуват с нас заради кожите на снежни леопарди от планините, дебелата вълна и семената от редки растения, които използват в лечителското си изкуство. В замяна ни предлагат необработено желязо, килими, чай, а понякога и някой свитък, който са копирали многократно. — Той млъкна и се усмихна накриво. — Идват с носилките и стражите си в селищата на уйгурите, но на лицето на всеки от тях, дори на онези, които наричат роби, се чете отвращение. — Споменът предизвика пристъп на раздразнение и ханът избърса чело, преди да продължи. — Знам езика им и ги познавам прекалено добре, за да искам подкрепа от тях. Трябва да ги видиш, за да разбереш, господарю. Изобщо не ги е грижа за тези, които не са поданици на Си Ся. Дори в Дзин ги смятат за отделен народ, макар че много от обичаите им са почти едни и същи. Плащат данък на императора и се намират под негова закрила, но се смятат за независими от могъщия си съсед. Арогантността им е невъобразима, господарю.

Барчук се наведе напред и протегна ръка, за да потупа Чингис по коляното. Сякаш не забеляза, че мъжете в гера настръхнаха.

— От поколения се задоволяваме само с отпадъците им, господарю, а те пазят най-доброто месо зад своите крепости и стени.

— И ти се иска да ги видиш пречупени — промърмори Чингис.

— Да. Моля единствено за това да предадеш библиотеките им на уйгурите. У тях сме виждали още редки скъпоценности и един камък като мляко и огън. Но те не търгуват такива неща с нас, независимо какво им предлагаме в замяна.

Чингис следеше внимателно хана. Барчук знаеше, че няма право да настоява за дял от плячката. На племената не се плащаше, за да се бият, и по традиция всичко, което ограбеха, си беше тяхно. Барчук искаше много, но Чингис не можеше да си представи друга група, която би пожелала библиотеките на Си Ся. Самата мисъл за подобно нещо го накара да се усмихне.

— Ще получиш свитъците, Барчук. Имаш думата ми. Всичко друго отива за победителите и е в ръцете на бащата-небе. Не мога да ти гарантирам специално дял.

Барчук се отдръпна назад и кимна неохотно.

— Това е достатъчно заедно с всичко друго, което ще спечелим от тях. Виждал съм как конете им стъпкват мои хора по пътя, господарю. Хора, които умират от глад, докато в Си Ся трупат тлъстини от зърното, което не искат да споделят с нас. Доведох воините си тук, за да ги накажем за тяхната арогантност. Оставихме празни селищата и нивите си. Уйгурите са с теб — гери, коне, сол и кръв.

Чингис протегна ръка и двамата скрепиха клетвата с бързо пляскане на длани, което някак тушира сериозността на думите. Племената чакаха отвън и Чингис щеше да поиска същата клетва от тях веднага щом разбереше, че са готови. Полагането й насаме беше израз на подкрепа, която не можеше да подмине с лекота.

— Искам едно нещо от теб, преди да излезем навън при другите, Барчук — рече той.

Ханът на уйгурите тъкмо се изправяше, но спря. Лицето му се превърна в маска, щом осъзна, че разговорът не е приключил.

— Най-малкият ми брат проявява интерес към ученето — каза Чингис. — Темуге, стани, за да те види.

Барчук се завъртя към стройния младеж, който се изправи и му се поклони. Отвърна на жеста с отсечено кимане и се обърна към Чингис, който добави:

— Шаманът ми Кокчу ще го напътства, когато му дойде времето, но предпочитам да чете и да научи всичко, което сметне, че си заслужава. Имам предвид свитъците, които вече притежаваш, както и тези, които ще спечелим от враговете си.

— Уйгурите са под твое командване, господарю — отвърна Барчук. Молбата не беше кой знае каква и той не разбра защо Чингис се почувства неудобно, когато повдигна въпроса. Темуге грейна, а Кокчу сведе глава, сякаш му беше оказана огромна чест.