Кон Игълдън - Господари на лъка

Темуге се изчерви и заби поглед в земята.

— И двамата знаем много добре, че никога няма да стана велик военачалник. А дори и да се случи, мъжете винаги ще знаят, че съм се издигнал заради произхода си, а не заради уменията. Нека се уча от този Кокчу. Не мисля, че ще откаже.

Чингис стоеше напълно неподвижно и мислеше. Темуге неведнъж беше ставал за смях сред племената. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и с меча. Той все трепереше и лицето му бе сковано от страх, който Чингис не можеше да отрече. Темуге не се вписваше в племената и неведнъж Чингис му бе пожелавал да си намери нещо, което му се удава. Въпреки това не му се искаше да го пусне така лесно. Хора като Кокчу стояха настрани от племената. От тях определено се страхуваха и това беше добре, но те не бяха част от семейството. Не ги посрещаха добре, не ги поздравяваха като стари приятели.

Чингис поклати леко глава. Темуге също винаги е бил отстрани, като наблюдател. Може пък това да му е било отредено.

— При условие, че ще се упражняваш с меча и лъка по два часа на ден. Дай ми дума и ще потвърдя избора ти.

Темуге кимна и се усмихна срамежливо.

— Обещавам. Може пък да ти бъда по-полезен като шаман, отколкото като воин.

Погледът на Чингис стана леден.

— Ти си оставаш воин, Темуге, макар това никога да не ти се е удавало с лекота. Научи каквото искаш от онзи човек, но в сърцето си не забравяй, че си мой брат и син на баща ни.

Темуге почувства как сълзите напират в очите му и наведе глава, преди брат му да ги види и да се засрами от него.

— Не го забравям — рече той.

— Тогава кажи на новия си учител да дойде при мен и да си получи наградата. Ще го прегърна пред военачалниците си и ще им покажа, че той е ценен за мен. Сянката ми ще се погрижи с двама ви да се отнасят любезно в лагера.

Темуге се поклони ниско, обърна се и Чингис остана сам с мрачните си мисли. Беше се надявал, че Темуге ще се стегне и ще язди с братята му. Все още не беше срещал шаман, който да му хареса, а Кокчу притежаваше цялата арогантност на своя вид. Въздъхна. Може би поведението му си имаше основания. Изцеляването беше необичайно, но той не беше забравил и как Кокчу прекара острието през собствената си плът, без да пусне и капка кръв. Спомни си слуховете, че в Дзин се занимават с магии. Може би щеше да му е от полза да разполага с хора, които не им отстъпват. Отново въздъхна. Никога не бе предполагал, че собственият му брат ще се озове сред тази пасмина.

Хазар вървеше из лагера и се наслаждаваше на шума и суетнята. Навсякъде изникваха нови гери и Чингис бе заповядал на всяка пресечка да се изкопаят дълбоки отходни ями. При толкова много мъже, жени и деца на едно място всеки ден възникваха нови проблеми за решаване и Хазар не проявяваше интерес към подробностите. Хаджиун като че ли се радваше на предизвикателствата и беше организирал група от петдесет силни мъже да изкопаят ямите и да помагат за издигането на герите. Хазар видя двама от тях да строят навес, за да опазят от дъжда новите снопове брезови стрели. Много воини си правеха собствени стрели, но Хаджиун бе поръчал огромен брой за цялата войска и във всеки гер, покрай който минаваше Хазар, жени и деца работеха с пера, върви и лепило и събираха стрелите на снопове по петдесет, за да бъдат отнесени под навеса. Ковачниците на племената бълваха искри цяла нощ, за да изработят върховете, а всяка сутрин на стрелбищата се носеха нови лъкове за проба.

Огромният лагер кипеше от живот и Хазар изпита радост при вида на трудолюбивия народ. В далечината се чу писък на новородено и той се усмихна. Краката му се движеха по пътеки в тревата, отъпкани до самата глина. Опита се да си представи каква ли огромна плетеница от форми ще представлява лагерът, когато се махнат оттук.

Беше отпуснат и отначало не забеляза суматохата на пресечката отпред. Седем мъже в гневна купчина се мъчеха да съборят на земята непокорен жребец. Хазар поспря да погледа как скопяват животното и трепна, когато удар с копито улучи един от мъжете и го просна сгърчен на земята. Понито беше младо и много силно. Бореше се с хората и напъваше с огромна сила въжетата, с които го бяха уловили. Успееха ли да го повалят, щяха да спънат краката му и да го обезсилят за ножа. Мъжете сякаш не знаеха какво правят, Хазар поклати развеселено глава и тръгна да ги подмине.

Докато заобикаляше ритащото добиче, то се изправи на задните си крака и повлече един от мъжете. Изпръхтя свирепо, отдръпна се назад към Хазар, настъпи го и той изкрещя от болка. Най-близкият от мъжете реагира на звука, като му зашлеви плесница с опакото на дланта си, за да го накара да се махне от пътя им.