Кон Игълдън - Господари на лъка

Кокчу усети, че Хулун се навежда над сина си и го чу как изохка, когато тя докосна мястото, където жилата бе притискала коремния мускул.

— Кожата е цяла — каза Темуге. Кокчу долови изумлението в гласа му и използва момента да отвори очи и да седне. Все още гледаше замаяно и присвиваше очи през гъстия дим.

Дългите му пръсти затърсиха в джобовете на дела и измъкнаха плитка от конски косъм, покрита с петна стара кръв.

— Благословена е — рече им той. — Ще я привържа над раната, за да не може нищо да влезе през нея.

Никой не проговори. Той откъсна мърлява ивица от дела си и накара Темуге да седне. Тихо припяваше, докато привързваше плитката върху корема на младежа намотка след намотка, докато не я скри напълно. Стегна превръзката и отстъпи доволен, че жилата няма да изскочи отново и да съсипе целия му труд.

— Да не се маха до следващата луна — уморено рече той. — Нека си падне сама и може би израстъкът ще си намери друг дом. — Затвори очи, сякаш бе напълно изтощен. — А сега трябва да спя цялата нощ и през по-голямата част от деня. Изгорете козата, преди да е разпространила заразата. Тя ще умре след няколко часа.

Знаеше, че ще стане точно така — беше намазал парчето дроб с отрова, достатъчна да убие зрял мъж. Никакви подозрително здрави животни нямаше да развалят ефекта от представлението му.

— Благодаря ти за стореното — каза Хулун. — Не разбирам…

Кокчу се усмихна уморено.

— Трябваше да уча двайсет години, за да започна да упражнявам майсторството си, стара майко. Не си мисли, че можеш да го разбереш за една-единствена вечер. Синът ти ще се излекува, сякаш израстъкът никога не го е мъчил.

Замисли се за момент. Не познаваше жената, но тя несъмнено щеше да разкаже за случилото се на Чингис. За да се подсигури за всеки случай, заговори отново:

— Трябва да ви помоля да не разказвате на никого за това какво сте видели. Все още има племена, които убиват тези, които упражняват старата магия. Струва им се прекалено опасна. — Той сви рамене. — Може и да са прави.

Беше сигурен, че мълвата ще плъзне из лагера, преди да е настъпило утрото. Винаги се намираше някой, който да иска муска против болест или проклятие за неприятел. Щяха да оставят мляко и месо в гера му, а с влиянието идваха уважението и страхът. Копнееше да се страхуват от него, защото тогава щяха да бъдат готови да му дадат всичко, което поиска. Какво значение има, че този път не беше спасил живот? Вярата щеше да е налице, когато нечий друг живот бъде в ръцете му. Кокчу бе хвърлил камъка в реката и вълничките щяха да стигнат далеч.

Чингис и военачалниците му бяха сами в големия гер, когато луната се издигна над събралото се множество. Денят бе натоварен за всички, но не можеха да заспят, докато той оставаше буден, макар това да означаваше прозевки и зачервени очи утре. Самият Чингис изглеждаше толкова свеж, колкото и сутринта, когато беше посрещнал двеста мъже и жени от едно тюркско племе, пристигнали от толкова далеч на северозапад, че едва им разбираха няколко думи. Но въпреки всичко бяха дошли.

— Всеки ден идват все повече, а до края на лятото остават две луни — каза Чингис и гордо огледа мъжете, които бяха с него още от първите дни. Петдесетгодишният Арслан вече остаряваше след годините непрестанни войни. Той и синът му Джелме бяха дошли при Чингис още когато той нямаше нищо друго освен съобразителността и тримата си братя. И двамата му бяха напълно верни през тежките години и благодарение на него се бяха замогнали, имаха жени и богатство. Чингис кимна на ковача, който бе станал негов военачалник. Със задоволство видя, че гърбът на мъжа е изправен както винаги.

Темуге не присъстваше на събранията им дори когато се чувстваше добре. Единствено той от братята не показваше влечение към тактиката. Чингис го обичаше, но не можеше да го остави да командва други хора. Усети, че мислите му са се зареяли, и тръсна глава. И той бе уморен, макар че не си позволяваше да го показва.

— Някои от новите племена дори не са чували за Дзин — каза Хаджиун. — Тези, дето пристигнаха сутринта, са облечени в дрехи, каквито никога не съм виждал. Те не са монголи като нас.

— Може би — отговори Чингис. — Но искам да се чувстват добре дошли тук. И преди да ги съдим, нека се докажат в битка. Те не са татари, нито кръвни врагове на някого от нас. Поне няма да ми се налага да уреждам свадите им от поколения. Ще ни бъдат от полза.

Той отпи глътка от грубата си глинена чаша и премлясна от горчивия черен айраг.